Жълтоногата наследница обаче... Искра се хилеше самодоволно, а Манон едвам се стърпя да не отговори на предизвикателството. Тя не бе забравила вчерашната битка между техните пазителки. Нещо повече, ако съдеше по погледа ù, битката бе покана. Манон се запита колко ли проблеми ще си навлече, ако разкъса гърлото на Жълтоногата наследница. Това със сигурност щеше да спре битките между пазителките им.
Но щеше да сложи край и на живота ù, ако атаката бъдеше непровокирана. Вещиците съдеха по бързата процедура. Битките за надмощие можеха да приключват и със смърт, но предизвикателството трябваше да бъде явно. Без формална провокация от страна на Искра Манон бе с вързани ръце.
– Сега, след като сме се събрали – каза Кресеида, матроната на Синьокръвните, с което привлече вниманието на Манон, – можем ли да узнаем защо?
Майка Черноклюна махна с ръка към моста, а черната ù рокля се развя на вятъра.
– За да полетим отново в небето, вещици!
Преминаването през черния мост се оказа по-страховито изживяване, отколкото Манон искаше да признае. Първо, дразнеше я ужасният камък, който пулсираше под краката ù. От него ù се гадеше, макар никой друг да не го забеляза. След това бе виещият вятър, който ги брулеше по целия път и се опитваше да ги събори през издълбаните перила.
Не можеха дори да видят дъното на Падината. Мъглата покриваше всичко под моста – мъгла, която така и не се бе вдигнала в деня, в който бяха дошли тук, или в дните, в които бяха изкачвали Падината. Това, подозираше тя, бе някакъв номер на краля. Но обмислянето само щеше да доведе до нови въпроси, които не смееше да изрече и от чиито отговори не се интересуваше чак толкова много.
Докато стигнат входа на пещерата в Северен зъб, ушите на Манон бяха замръзнали, а лицето – изтръпнало. Бе летяла нависоко и във всякакви условия, но не и за дълго, не и без скорошно ядене на топло месо, което да задържи топлината във вените ù.
Избърса течащия си нос с крайчеца на червеното си наметало. Бе видяла как другите водачки на сборища гледат аления плат – както правеха винаги, с копнеж, завист и укор. Искра бе гледала най-дълго и изсъска. Щеше да е приятно – повече от приятно – някой ден да издере лицето на Жълтоногата.
Стигнаха зейналата пещера в горния край на Северен зъб. Тук камъкът бе издълбан и неравен, опръскан със само Триликата богиня знаеше какво. По миризмата приличаше на кръв. Човешка кръв.
Петима човеци – всички изглеждаха като издялани от същия камък – срещнаха трите матрони с мрачни кимвания. Манон застана зад баба си и огледа едновременно мъжете и околностите. Другите две наследници направиха същото. Поне за това бяха на едно мнение.
Като наследници основната им задача бе да пазят Върховните вещици, дори това да означаваше да пожертват себе си. Манон погледна към Жълтоногата матрона, която се държеше толкова гордо, колкото и двете Древни до нея, докато вървяха в сенките на планината. Манон не свали и за миг ръка от меча си Ветросеч.
Писъците, плющенето на крилете и трясъкът на метал отекваха много шумно.
– Тук ги отглеждаме и обучаваме, докато могат да прелетят над Прохода към Омега – говореше един от мъжете, като показваше с ръка множеството пещери, покрай които бяха минали, докато вървяха през огромния тунел. – Люпилните са в недрата на планината, едно ниво над пещите за оръжията, за да пазим яйцата топли. Зверилниците са на още едно ниво над тях. Разделяме ги по пол и порода. Мъжките са в собствени клетки, освен ако не ги вземаме за разплод. Убиват всичко, което стъпи в клетките им. Научихме го по трудния начин.
Мъжете се изхилиха, но не и вещиците. Той описа различните типове – мъжкарите бяха най-силни, но женските можеха да бъдат също толкова свирепи и два пъти по-умни. По-малките умееха да се промъкнат и бяха селектирани така, че да са напълно черни на фона на нощното небе или светлосини за летене през деня.
Цветовете на останалите не ги интересуваха толкова много, тъй като видът им стигаше, за да уплаши до смърт враговете – или поне така обясни мъжът.
Слязоха по издълбаните в скалата стълби и ако смрадта на кръв и нечистотии не бе заляла напълно сетивата ù, то звуците на уивърните – ръмженето, драскането и плющенето на криле и плът по скалите – едва не заглушиха думите на мъжа. Манон обаче остана съсредоточена в позицията на баба си и на останалите около нея. Знаеше, че застаналата на крачка зад гърба ù Астерин прави същото за нея.
Водачът им ги заведе на наблюдателна площадка в една масивна пещера. Подът ù бе на поне дванайсет метра под тях. Единият край на пещерата завършваше с ръба на скала, а другият бе запечатан с железен капак – не, врата.