Нямаше да понесе друго създание, освен най-свирепия, чиято чернота призоваваше собствената ù. Когато очите ù се срещнаха с безкрайния мрак в тези на Титус, тя се усмихна на уивърна.
Можеше да се закълне, че и той ù се усмихва в отговор.
13
Селена не осъзна колко е уморена, докато всички звуци – тихото пеене на Емрис от масата, ударите му по тестото, кълцането от ножа на Лука и бъбренето му за всичко – не спряха. Знаеше какво ще види, когато се обърна към стълбището. Ръцете ù бяха изтръпнали, пръстите я боляха, гърбът и врата също, но... Роуан се бе облегнал със скръстени ръце под арката на стълбището. От иначе безжизнените му очи струеше насилие.
– Да вървим.
Макар изражението на лицето му да остана студено, тя имаше чувството, че е някак разочарован от нея, че не се цупи в ъгъла и не се оплаква от състоянието на ноктите си. Докато тя излизаше, Лука прокара пръст по врата си и ù прошепна:
– Късмет.
Роуан я изведе на малкия двор, където пазачите се опитаха да се престорят, че не следят всяко тяхно движение. Оттам излязоха в гората. Магическата преграда, изтъкана между мегалитите, отново накара кожата ù да изтръпне. Изпита прилив на гадене. Докато вървяха сред покритите с мъхове дървета, без постоянната горещина от кухнята се почувства полузамръзнала, но дори и това усещане бе някак далечно.
Роуан я поведе нагоре по една камениста могила към най-високия край на гората, който все още бе забулен в мъгла. Селена едвам спираше, за да разгледа хълмовете под тях, полетата, ширнали се пред очите им, зелени, тучни и в безопасност от Адарлан. Роуан не продума и дума, докато не стигнаха нещо, което изглеждаше като обветрените руини на храм.
Сега не бе нищо повече от плоско легло от каменни блокове и колони, чиито руни бяха захабени от вятъра и дъжда. Вляво от Селена се намираше Вендлин, с неговите хълмове, полета и спокойствие. Вдясно се издигаха Камбрийските планини, които скриваха от очите безсмъртните земи отвъд. Зад нея, далеч долу можеше да различи крепостта, построена по протежение на гръбнака на планината.
Роуан пресече напуканите камъни. Сребърната му коса бе мокра от влажния силен вятър. Селена остави ръцете си отпуснати, но свободни. Бе повече рефлекс, отколкото нещо друго. Той бе въоръжен до зъби, а лицето му бе маска, изразяваща безкрайна жестокост.
Накара се да се усмихне леко, което бе най-добрият ù опит да изглежда нетърпелива и жадна за знания.
– Дай най-лошото от себе си.
Той я огледа от глава до пети. Влажната ù от мъглата риза, вече замръзваща по кожата, също толкова влажните и лекьосани панталони, позицията на краката ù...
– Изтрий наглата усмивка от лицето си. – Гласът му бе мъртвешки като очите, но остър като бръснач.
Тя я запази.
– Не знам за какво говориш.
Той пристъпи към нея, а кучешките му зъби се показаха от устата.
– Време е за първия ти урок, момиченце. Спести ми простотиите си. Не ми се занимава с тях и вероятно съм единственият, на когото не му пука колко ядосана, свирепа и ужасна си всъщност.
– Не мисля, че искаш да видиш колко ядосана, свирепа и ужасна съм всъщност.
– Бъди колкото си искаш гадна, принцесо, понеже аз съм бил десет пъти по-гаден за десет пъти по-дълго време от целия ти живот.
Тя не избухна, защото той не разбираше какво всъщност се опитва да излезе от кожата ù и изгаря вътрешностите ù. Но престана да се мъчи да контролира изражението си. Устните ù се отдръпнаха и тя оголи зъби.
– По-добре. Сега се превъплъти.
Не си направи труда да звучи мило, когато отвърна:
– Не мога да го контролирам.
– Ако исках извинения, да съм те питал. Превъплъти се!
Не знаеше как. Така и не го бе овладяла като дете, а през последното десетилетие не бе имала възможност да се научи.
– Дано да си донесъл закуска, понеже ако урокът зависи от превъплъщението ми, днес ще останем дълго тук.
– Май ще ме накараш да ми хареса обучението ти.
Селена имаше чувството, че можеше да смени „обучението ти“ с „да те изям жива“.
– Вече съм участвала в няколко версии на взаимоотношенията между учител и ученик, затова да си спестим и тези простотии, става ли?
Усмивката му стана някак по-тиха и смъртоносна.
– Стига си плямпала. Превъплъти се.
Цялата потръпна – все едно мълния бе проблеснала в тъмнината на душата ù.
– Няма.