И след това нападна.
Бе преценявала походката му цяла сутрин. Как се движи, как се мести. Избегна първия му удар, като мина под юмрука му. Косата ù се развя на вятъра.
Дори се отдалечи достатъчно в другата посока, за да избегне втория. Той обаче бе толкова невероятно бърз, че тя едва регистрираше движенията му и не можа да избегне, блокира или дори да предвиди третия удар. Който не бе в лицето, а в краката ù като предната нощ.
Едно подсичане и я събори. Тя се завъртя, но не достатъчно бързо, за да предотврати сблъсъка на челото си в обветрената скала. Завъртя се, а сивото небе надвисна над нея. Опита се да си спомни как се диша, докато ударът продължаваше да отеква в черепа ù.
Роуан връхлетя с плавна лекота. Мощните му крака се сключиха около ребрата ù и започна да я души. Останала без дъх, замаяна и с мускули, изцедени от работата в кухнята сутринта и седмиците без почти никаква храна, тя не можеше да се измъкне или да го хвърли. Не можеше да направи нищо. Той бе по-силен, по-тежък... за пръв път живота си осъзна, че е напълно безпомощна.
– Превъплъти се – изсъска той.
Тя му се изсмя. Мъртвешки и окаян звук, дори за собствените ù уши.
– Добър опит. – Богове, главата я болеше. Топла струя кръв капеше от челото ù, а сега той бе седнал на гърдите ù. Отново се изсмя, макар да се задушаваше под тежестта му. – Смяташ, че като ме ядосаш, ще се превъплътя?
Той изръмжа. Лицето му се появи между звездичките, избили пред очите ù. Всяко мигване водеше до пронизваща болка, все едно я мушкаха с кинжали. Вероятно това бе най-лошата синина в живота ù.
– Виж, имам идея. Богата съм като дявол – каза тя в опит да надвика бумтенето на главата си. – Нека да се направим, че сме тренирали около седмица, а после ти ще кажеш на Майев, че съм готова да вляза в територията ù. И аз ще ти дам колкото злато си поискаш.
Той доближи кучешките си зъби толкова близо до врата ù, че можеше да го разкъса с едно движение.
– И аз имам идея – изръмжа. – Не знам какво по дяволите си правила през последните десет години, освен че си се шляела насам-натам и си се наричала асасин. Мисля обаче, че си свикнала нещата да стават както ти искаш. Мисля още, че не можеш да се контролираш. Нямаш и дисциплина, не и такава, каквато ти трябва наистина – вътрешна. Ти си едно разглезено дете. Освен това... – В зелените му очи прочете само неприязън. – Ти си една страхливка.
Ако не бе приковал ръцете ù, щеше да му издере очите. Размърда се и опита всяка техника, която знаеше, за да го помести, но той не помръдна и на сантиметър.
– Не ти харесва думата? – изсмя се жестоко, след което се приведе още по-напред. Татуировката му изпълни замъгления ù поглед. – Страхливка. Страхливка, бягала десет години, докато невинни са били изгаряни, избивани и...
Спря да го чува.
Просто... спря.
Все едно отново беше под вода. Както когато влезе в стаята на Нехемия и завари красивото ù тяло обезобразено на леглото. Както когато видя Галан Ашривер, обичан и смел, да се отдалечава към залеза, приветстван от хората си.
Остана неподвижна, загледана в облаците над себе си. Чакаше го да свърши с думите, които не чуваше, да нанесе удар, който бе сравнително сигурна, че няма да почувства.
– Ставай – каза внезапно той и се изправи. Светът внезапно стана по-светъл и ясен. – Ставай.
„Ставай.“ Каол ù бе казал това веднъж, когато болката, страхът и мъката я бяха избутали на ръба. Но крачката към дъното бе направила след като Нехемия почина, в нощта, когато изкорми Арчър и каза на Каол ужасната истина... Каол ù бе помогнал, избутвайки я от ръба. Все още падаше. Не можеше да се изправи, защото под нея нямаше дъно.
Мощни ръце я хванаха за раменете. Светът ù се завъртя, а после татуираното озъбено лице се появи пред нейното. Нека хванеше главата ù с мощните си ръце. Нека ù счупеше врата.
– Жалка история – излая той и я пусна. – Безгръбначна. Жалка.
Трябваше да опита. Заради Нехемия.
Но когато се протегна вътре в себе си, към мястото в сърцето ù, където се криеше чудовището, намери там само паяжини и пепел.
Селена още бе замаяна, а лицето започна да я сърби от засъхналата по него кръв. Не си направи труда да я избърше, дори не се интересуваше от синината, която вероятно се бе появила по време на километрите, които изминаха от руините на храма през покритите с гори хълмове. Но не в посока Мъглив рид.
Олюляваше се, когато Роуан изтегли меча и кинжала си и спря на края на едно обрасло с треви плато, осеяно с малки хълмове. Не хълмове, а могили, древни гробници на владетели и принцове, отдавна починали и погребани до другия край на гората. Имаше десетки, всяка от които отбелязана с каменна плоча и запечатана с желязна врата. Въпреки замъгленото си зрение и пулсиращото ù главоболие, косъмчетата на врата на Селена настръхнаха.