Зелените могили сякаш... дишаха. Спяха. А железните врати бяха направени, за да държат тварите вътре, заключени със съкровищата, които бяха откраднали. Бяха проникнали в могилите и чакаха от хилядолетия, като се хранеха с всеки празноглав глупец, осмелил се да дири злато.
Роуан кимна към могилите.
– Смятах да изчакам, докато овладееш поне малко силите си. Да дойдем нощем, когато могилните твари са нещо, което наистина си струва да се види. Считай това за услуга – малко от тях дръзват да се появят денем. Премини през могилите, изправи се срещу тварите и излез от другата страна. Тогава, Елин, ще отидем в Доранел веднага щом поискаш.
Това беше капан. Знаеше го. Той обичаше опасните игри и ги играеше вече векове наред. Нетърпението, тленността и фактът, че всеки удар на сърцето ù я приближават до смъртта, бе залог, който той използваше срещу нея. Да се изправи срещу тварите.
Оръжията на Роуан заблестяха, толкова близо, че можеше да ги грабне. Той сви мощните си рамене, докато казваше:
– Може и да изчакаш, докато си заслужиш оръжията отново. А може и да влезеш и веднага.
Гневът ù отново се пробуди.
– Ръцете ми са достатъчно силно оръжие.
Той се усмихна подигравателно и я поведе в лабиринта от хълмове.
Тя го последва отблизо, минаваше плътно след него около всеки насип. Знаеше, че ако се забави прекалено, той ще я изостави от чиста злоба.
Иззад железните врати се чуваше тежко дишане и прозевки от пробуждащи се твари. Вратите не бяха украсени. Бяха приковани към железните панти с шипове и пирони, които вероятно бяха по-стари от самия Вендлин.
Стъпките ù шумоляха в тревата. Дори птиците и насекомите не смееха да повишат глас тук. Хълмовете се разделиха, за да разкрият вътрешен кръг от мъртва трева, обикалящ най-порутената от могилите. Другите изглеждаха кръгли, а тази – все едно някой древен бог бе стъпил отгоре ù. Смачканият връх бе обрасъл с криви корени и храсталаци. Трите масивни камъка на прага бяха порутени, на петна и килнати настрани. Желязната врата я нямаше.
А вътре се виждаше само мрак – вечен и жив. Сърцето ù бясно ускори ритъма си, когато тъмнината се протегна към нея.
– Ще те оставя тук – каза Роуан. Така и не бе пристъпил в кръга, ботушите му бяха на сантиметър от мъртвата трева. Усмивката му стана груба. – Ще се видим на другия край на полето.
Очакваше от нея да избяга. Което бе и желанието ù. Богове, това място, тази могила, която бе на по-малко от сто метра от нея, я караше да иска да бяга и да бяга, докато не намери място, в което слънцето грее и денем, и нощем. Но ако се справеше сега, можеше да е в Доранел утре. А тварите в другата половина на полето... едва ли можеха да са по-лоши от тези, които вече бе виждала и бе преборвала – в света на живите и в самата себе си.
Затова само кимна на Роуан и навлезе в мъртвата трева.
14
Всяка стъпка към централната могила караше кръвта на Селена да бучи в ушите ù. Тъмнината между мръсните древни камъни сякаш набъбна и се завъртя. Стана по-студено. И по-сухо.
Нямаше да спре. Не и докато Роуан гледаше. Не и когато имаше толкова работа за вършене. Не смееше да се взира прекалено дълго в отворения портал и нещото, което дебнеше в него. Остатъците от гордостта ù – от глупавата ù гордост на смъртна – не ù позволиха да избяга обратно в полето. А и бягането, спомни си тя, само привличаше някои хищници. Затова продължи да върви бавно, призовала всичко, научено от тренировките, дори и когато тварта се приближи до прага на портала – просто вълна пулсации от свиреп глад, обгърнат в парцали. И все пак тварта си остана в могилата, макар Селена да бе достатъчно близо, че да я завлече в леговището си. Като че ли... се колебаеше.
Подминаваше могилата, когато усети застоял въздух да профучава покрай ушите ù. Може би все пак трябваше да побегне. Ако магията ù бе едничкото оръжие срещу тварите, ръцете ù щяха да са безполезни. Ала тварта остана на прага.
Странният застоял въздух отново профуча. Високо жужене отекна в главата ù. Селена се забърза. Тревата захрущя, а тя се опита да запомни всеки детайл, за да го използва срещу всеки евентуален нападател. Върховете на дърветата се люлееха на мъгливия вятър в другия край на полето. Не беше честно.
Селена мина покрай централната могила и стисна зъби от бученето в ушите си, което се превърна в пулсиращо главоболие. Ставаше все по-лошо и по-лошо, с всяка следваща крачка. Дори тварта се бе оттеглила. Но не заради нея или заради Роуан.