Това бе самата истина. Освен това не бе искал да е до административното крило на замъка, в коридора с плетящите интриги придворни и съветници.
– Мъдро решение. – Баща му се облегна назад на вехтия дървен стол. – Имаш инстинктите на водач.
Каол го погледна изпод вежди.
– Връщам се с теб в Аниел. Изненадан съм, че си губиш времето с ласкателства.
– Тъй ли? От това, което виждам, дори не подготвяш евентуалното си завръщане. Не си търсиш заместник.
– Въпреки ниското ти мнение за позицията ми, аз я приемам насериозно. Не мога да оставя двореца на някой случаен.
– Дори не си казал за Негово Величество, че ще заминаваш. – Неприятната студена усмивка остана на лицето на баща му. – Когато го помолих да ме пусне да си вървя следващата седмица, той дори не спомена, че ще ме придружиш. Вместо да те оставя да се пържиш, момче, си сдържах езика.
Каол запази изражението на лицето си спокойно и неутрално.
– Както вече казах, няма да напусна, без да съм намерил достоен заместник. Затова те помолих да дойдеш. Трябва ми време.
Това бе вярно. Поне донякъде.
Както и последните няколко нощи, Каол бе посетил едно от тържествата на Едион. В друга кръчма, този път по-скъпа и по-претъпкана.
Едион отново не бе там. Всички смятаха, че генералът е при тях – дори куртизанката, която бе оставил първата нощ, му каза, че той ù е платил златна монета, без да се възползва от услугите ù, а след това е излязъл да търси още пенливо вино.
Каол отиде до ъгъла на улицата, към който го бе упътила куртизанката, ала не откри нищо. И не беше ли невероятно, че никой не знае кога точно ще пристигне Гибелния легион или пък къде лагерува в момента. Само че са на път. Денем Каол бе твърде зает, за да следи Едион, а по време на различните срещи и обеди на краля бе невъзможно да заговори генерала. Тази вечер обаче беше смятал да отиде по-рано на тържеството, за да види дали Едион изобщо се появява и къде точно ходи. Колкото по-скоро научеше нещо за него, толкова по-рано можеше да приключи с глупостите и да попречи на краля да гледа в неговата посока преди да му предаде оставката си.
Бе поискал срещата само защото една мисъл го бе събудила през нощта – малко луд и много опасен план, който вероятно щеше да го убие, преди да постигне каквото и да било. Бе прелистил всички книги за магия, намерени от Селена. Не откри нищо за това как да помогне на Дориан – и на Селена – за освобождаването ù. Селена обаче някога му бе казала, че бунтовниците на Арчър и Нехемия твърдят две неща – първо, че знаят къде е Елин Галантиус, и второ, че са близо до откриването на начин, по който да прекършат загадъчната власт на краля над целия континент. Първото се бе оказало лъжа, разбира се, но ако имаше и най-малкият шанс бунтовниците да знаят как да освободят магията... той трябваше да провери. Вече се бе заел да проследи Едион и бе изчел всичките бележки на Селена за тайните скривалища, затова имаше идея къде може да ги открие. Трябваше да пипа внимателно и имаше нужда от колкото се може повече време.
Студената усмивка на баща му угасна. Появи се стоманеното изражение, изваяно от десетилетия власт в Аниел.
– Според слуховете ти си мъж на честта. Понякога се чудя какъв мъж би бил някой, който не спазва дадената дума. Питам се... – Баща му театрално прехапа долната си устна. – Питам се какви са истинските ти мотиви да изпратиш онази жена във Вендлин. – Каол сподави подтика си да настръхне. – За благородния капитан Уестфол не би било странно да иска шампионът на Негово Величество да унищожи враговете в чужбина. Но за клетвопрестъпника и измамника...
– Не нарушавам обещанието си към теб – отвърна съвсем искрено Каол. – Възнамерявам да ида в Аниел. Бих се заклел във всеки храм, пред всеки бог. Но само след като намеря заместник.
– Закле се за месец – изръмжа баща му.
– Ще съм до теб до края на проклетия си живот. Какво значение имат месец или два?
Ноздрите на баща му се разшириха. Защо искаше от него да се върне толкова бързо у дома? Каол отвори уста да попита, за да го постави в неудобно положение, когато един плик падна на бюрото му. Бяха минали много години, но той все още помнеше почерка на майка си, изящния начин, по който тя изписваше името му.
– Какво е това?
– Майка ти прати писмо до теб. Предполагам, че изразява радост от това, че се връщаш у дома.
Каол не докосна плика.
– Няма ли да го прочетеш?
– Нямам какво да ù кажа. Не се интересувам и какво има да ми казва тя – излъга Каол.
Това бе поредният капан, поредният начин, по който да го изнервят. Но имаше толкова работа тук, толкова много неща, които да разкрие. Скоро и без това щеше да изпълни обещанието си.