Точно това правеше столовата толкова смъртоносна. Двете хранения бяха единственото, което си споделяха – и макар да стояха на собствените си маси, напрежението бе толкова гъсто, че Манон можеше да го среже с нож.
Сега се бе наредила за паницата помия – това бе най-доброто име, с което можеше да нарече недопечената гадост, която сервираха в столовата, – а до нея бе Астерин. Последната от Синьокръвните бе пред нея на опашката. Синьокръвните някак винаги се нареждаха първи – за храна, за уивърните (Тринадесетте дори не бяха летели още), вероятно първи щяха да изберат и зверовете си. Ръмжене се надигна от гърлото ù, но тя само побутна подноса, докато пребледнелият сервитьор изсипваше сивкавобяла топка храна в купата на Синьокръвната пред нея.
Не си направи труда да отбележи детайлите на лицето му, докато сините вени на гърлото му пулсираха. Вещиците не се нуждаеха от кръв, за да оцелеят, но и хората не се нуждаеха от вино. Синьокръвните бяха придирчиви към кръвта, която пият – избираха девици, млади мъже и хубави момичета, – но на Черноклюните не им пукаше толкова.
Черпакът на мъжа се разклати и затрака по ръба на котела.
– Правилата са си правила – измърка глас до нея. Астерин изръмжа предупредително и на Манон не ù трябваше да поглежда, за да разбере, че там дебне Искра, наследницата на Жълтоногите. – Не ядем от изметта – добави тъмнокосата и бутна паницата си към мъжа, пререждайки опашката. Манон погледна към железните зъби и нокти, към грубоватата ръка, която толкова нахално показваше превъзходство.
– А пък аз се чудих защо още никой не те е изял – отвърна Манон.
Искра си проби път до нея. Манон усети как погледите на всички в стаята се насочват към тях, но сподави яростта си и позволи неуважението. Репченето в столовата не струваше нищо.
– Чух, че Тринадесетте ще полетите днес – каза Жълтоногата наследница, когато Манон получи порцията си.
– Това не ти влиза в работата.
Искра сви яките си рамене.
– Казват, че сте били най-добрите летци от трите клана. Жалко ще е, ако се окаже просто клюка.
Беше вярно. Бе не просто наследила, а спечелила мястото си на водачка в сборището.
Искра продължи, като подаде чинията си на следващия сервитьор, който сипа същия блед зеленчук в паницата ù.
– Казват, че си струва да прескочим тренировки, само и само да видим как легендарните Тринадесет политат за пръв път от десетилетие.
Манон изцъка с език, правейки се на замислена.
– Аз пък чух, че Жълтоногите се нуждаели от много помощ по време на тренировките. Но все някой трябва да остане и в обоза на армията.
Астерин грубо се изсмя, а кафявите очи на Искра пламнаха. Стигнаха края на масата за сервиране и Искра се изправи срещу Манон. С чинии в ръце никоя не можеше да стигне оръжията си. Столовата притихна, дори високата маса, на която се хранеха трите матрони.
Венците на Манон я заболяха, когато железните ù зъби излязоха напред и изщракаха. Тя каза тихо, но достатъчно ясно, че да я чуят всички:
– Ако ти трябва урок как да се биеш, Искра, само кажи. С радост бих ти показала тънкостите на войниклъка.
Преди наследницата да успее да отговори, Манон прекоси стаята. Астерин кимна подигравателно на Жълтоногата, а Тринадесетте последваха примера ù. Искра обаче продължи да се взира в Манон, като трепереше от яд.
Манон седна на масата и видя, че баба ù се е усмихнала. Когато дванадесетте пазителки седнаха около нея – Тринадесет, докато Мракът ги прегърне – Манон също си позволи да се усмихне.
Днес щяха да летят.
Като че ли стръмните скали не бяха достатъчни, за да накарат двете събрани сборища Черноклюни да пристъпват от крак на крак, ами и двадесет и шестте вързани на малко разстояние уивърни, никой от които не бе особено спокоен, изнервяха Манон. Тя обаче не показа никакъв страх, когато приближи уивърна в центъра.
Две редици от по тринадесет стояха оковани и готови. Тринадесетте поеха първата. Другото сборище взе следващата. Приспособленията за езда на Манон бяха тежки и странни – кожа с козина, покрита със стоманени предпазители и кожени гривни за китките. Това бе повече, отколкото бе свикнала да носи, особено с червеното си наметало.
Вече два дни се бяха обучавали как се слагат седла, макар обикновено да имаше слуги, които да вършат тази работа. Звярът на Манон за днес – млада женска – лежеше по корем, толкова ниско, че тя лесно се покатери по задния ù крак и се метна на седлото, поставено на мястото, където дългият врат достигаше масивните рамене. Един мъж се появи да намести стремената, но вещицата се оправи сама. Закуската бе толкова лоша, че близостта до човешко гърло щеше да бъде твърде изкусителна.