Епископът и свещениците коленичиха.
Казаха се благословии и ракетата бе поръсена със светена вода. Епископът се изправи и се обърна към тях.
— Зная, че ще идете с Бог да подготвите марсианците да приемат Неговата истина. Желая ви изпълнено с мисъл пътуване.
Всичките двадесет мъже минаха край епископа да докоснат добрите му длани, преди да се качат в пречистения кораб.
— Ами ако Марс е адът? — обади се в последния момент отец Перегрин. — Ако само чака пристигането ни, за да избухне в огън и сяра?
— Господи, бъди с нас — каза отец Стоун.
Ракетата излетя.
Излизането от космоса бе като излизане от най-прекрасната катедрала. Стъпването на Марс бе като стъпване на обикновения паваж пред църквата пет минути след като наистина си познал Божията любов.
Свещениците излязоха предпазливо от обвитата в па̀ра ракета и коленичиха в марсианския пясък, докато отец Перегрин казваше благодарствена молитва.
— Благодарим ти, Господи, за пътуването през Твоите покои. Стигнахме нова земя, Боже, и затова ни трябват нови очи. Ще чуем нови звуци и за тях ще са ни нужни нови уши. И ни чакат нови грехове, за които Те молим да ни дариш с по-добри, силни и чисти сърца. Амин.
Всички станаха.
И Марс беше пред тях като море, в което пътуваха предрешени като морски биолози, търсещи живот. Ето я територията на спотаения грях. Колко внимателно само трябваше да претеглят всичко като най-леки перца в тази нова стихия! Да се боят, че дори стъпките им може да са грешни; или пък дишането, или обикновеното постене!
Кметът на Фърст Таун излезе да ги посрещне с отворени обятия.
— Какво мога да сторя за вас, отец Перегрин?
— Бихме желали да научим за марсианците. Защото само ако ги познаваме, ще можем да планираме разумно нашата църква. Три метра ли са високи? Значи ще трябва да направим по-високи врати. Какви са кожите им — сини, червени или зелени? Трябва да знаем верния цвят, когато приготвяме стъклописа. Тежки ли са? Ще са ни нужни по-здрави пейки.
— Отче, не мисля, че трябва да се притеснявате за марсианците — каза кметът. — Те са два вида. Единият е почти измрял. Малцината оцелели се спотайват. Що се касае до втория вид… е, те не са напълно човекоподобни.
— Нима? — Отец Перегрин усети как сърцето му започва да бие по-бързо.
— Те са кълбета от светлина, отче. Живеят сред хълмовете. Хора ли са, зверове ли — кой знае? Чувал съм обаче, че поведението им е като на разумни същества. — Кметът сви рамене. — Естествено, не са хора, така че едва ли ви е грижа…
— Напротив даже — бързо рече отец Перегрин. — Разумни ли казахте?
— Така разправят. Един златотърсач си счупил крака сред хълмовете и щял да умре там. Сините сфери светлина го приближили. Когато дошъл на себе си, бил долу на шосето, без да знае как е стигнал дотам.
— Бил е пиян — обади се отец Стоун.
— Така разправят — каза кметът. — Отец Перегрин, тъй като повечето марсианци са мъртви и са останали само онези сини сфери, честно казано, според мен е най-добре да се установите във Фърст Сити. Марс тепърва се разкрива. Граничен район, като в миналото на Земята Дивия запад, Аляска. Хората се изсипват тук. Във Фърст Таун има няколко хиляди безнадеждни ирландски механици, миньори и общи работници, чиито души се нуждаят от спасение — заедно с тях дойдоха и много порочни жени, а има и големи количества десетвековно марсианско вино…
Отец Перегрин се взираше към заоблените сини хълмове.
Отец Стоун прочисти гърлото си.
— Е, отче?
Отец Перегрин не го чу.
— Сфери от син огън ли?
— Да, отче.
— Ах — въздъхна отец Перегрин.
— Сини балони. — Отец Стоун поклати глава. — Същински цирк!
Отец Перегрин усети как вените на китките му запулсираха. Видя мъничкия граничен град с неговите сурови, прясно натрупани грехове; видя и хълмовете, стари с най-стария и същевременно може би по-нов за него грях.
— Кмете, ще успеят ли вашите безнадеждни ирландски работници да издържат още един ден в казаните на Ада?