— Ние сме Древните — каза той и думите влязоха в отец Перегрин като газообразен син пламък и обгориха вътрешността на черепа му. — Ние сме старите марсианци, които оставиха мраморните си градове и отидоха сред хълмовете. Загърбихме материалния живот, който водехме. Преди много, много време сме се превърнали в това, което сме сега. Някога сме били хора с тела, крака и ръце като вашите. Според легендата един от нас, добър човек, открил начин да освободи душата и разума, да освободи човека от телесните болести и печал, от смъртта и израждането, от лошото настроение и старческото оглупяване. И тъй, ние приехме образа на мълнията и синия огън и оттогава завинаги заживяхме сред ветрове, небеса и хълмове, свободни от гордост и арогантност, от богатство и нищета, от страст и хладнокръвие. Живеем отделно от онези, които останаха, от другите обитатели на този свят, и постепенно бе забравен начинът, по който се превърнахме в това, което сме. Но ние никога не ще умрем, нито пък може да ни се навреди. Ние отхвърлихме греховете на тялото и живеем в Божията благодат. Не жадуваме за никаква собственост; нямаме собственост. Не крадем, не убиваме, не изпитваме похот и омраза. Живеем в щастие. Не се възпроизвеждаме; не ядем, не пием и не воюваме. Всички страсти, детски прищевки и грехове бяха отхвърлени, когато се избавихме от телата си. Изоставихме греха, отче Перегрин, и той изгоря като есенни листа, разтопи се като калния сняг на лоша зима, изчезна като страстните цветчета на обагрената в жълто и червено пролет, като задушните нощи на летните горещници, и нашият сезон е умерен, а климатът — богат на мисли.
Отец Перегрин се беше изправил, защото гласът го докосваше с такава сила, че почти го оставяше безчувствен. Бе като екстаз и огън, прелитащи през него.
— Бихме желали да ви кажем, че оценяваме това, че построихте това място за нас, но ние не се нуждаем от него, тъй като всеки от нас е храм сам по себе си и не се нуждае от място за пречистване. Простете ни, че не дойдохме по-рано, но живеем отделно един от друг и не сме разговаряли с никого от десет хиляди години, нито пък сме се намесвали по някакъв начин в живота на тази планета. Сега ти идва наум, че сме като лилиите в полето — нито се трудим, нито се мъчим. Прав си. Затова ви предлагаме да занесете частите на този храм в новите си градове и да пречистите другите. Защото, бъдете сигурни, ние живеем щастливо и в мир.
Свещениците бяха коленичили в огромната синя светлина; отец Перегрин също бе паднал на колене, всички плачеха и нямаше абсолютно никакво значение, че напразно са изгубили времето си.
Сините сфери промърмориха и отново започнаха да се издигат в диханието на прохладния въздух.
— Мога ли… — едва се осмели да извика отец Перегрин, останал на колене със затворени очи, — мога ли някога да дойда отново и да се уча от вас?
Сините огньове ярко припламнаха. Въздухът вибрираше.
Да. Някой ден можеше да дойде отново. Някой ден.
А после Огнените балони отлетяха и изчезнаха, и той бе като дете — на колене, със стичащи се по бузите му сълзи, и тихо хлипаше: „Върнете се, върнете се!“ И сякаш всеки момент дядо щеше да го вдигне и да го отнесе горе в стаята му в отдавна отишлото си градче в Илинойс…
Напуснаха хълмовете по залез. Като погледна назад, отец Перегрин видя горящите сини огньове. Не, помисли си, не бихме могли да построим църква за такива като вас. Вие сте самата красота. Коя църква би могла да съперничи на фойерверките на чистата душа?
Отец Стоун вървеше мълчаливо до него.
— Както го виждам, на всяка планета има Истина — най-сетне проговори той. — И всяка една е част от Голямата истина. Един ден всички те ще се подредят заедно като части на пъзел. Случилото се бе потресаващо. Вече няма да се съмнявам, отче Перегрин. Защото тукашната Истина е толкова вярна, колкото и земната Истина, и двете са равностойни. И ще продължим към други светове, събирайки отделните Истини, докато един ден не се изправим пред Цялото, подобно на зората на нов ден.
— Казано от вас, това е наистина много, отче Стоун.
— Сега донякъде съжалявам, че се връщаме в града, за да се заемем със собствения си вид. Онези сини светлини… когато се спуснаха сред нас, и онзи глас…
Отец Стоун потрепери.
Отец Перегрин го хвана за ръката. Закрачиха заедно.
— И знаете ли… — каза накрая отец Стоун, без да сваля очи от брат Матиас, който крачеше пред тях, понесъл внимателно стъклената сфера с вечната синя фосфорна светлина в нея, — знаете ли, отче Перегрин, онази сфера…
— Да?
— Е Той. В края на краищата тя наистина е Той.
Отец Перегрин се усмихна и всички заедно заслизаха от хълмовете към новия град.