— Не — отвърна Ромиус. — Аз и преди не смятах, че той е предателят. Но заради хипнозата, ще трябва час по-скоро да се уверим, че всичко е наред.
— Съгласен съм — кимнах аз. — Така и аз ще бъда много по-спокоен.
Въпреки страхотната умора, решихме да се помотаем още малко на площада и да видим какво ще се случи с братята Викерс и с Кейтен. Тяхната съдба изключително ни вълнуваше…
— Хайде, влезте вътре най-сетне — опитваше се да се отърве от нас Майстор Ревел. — Седнете в някой от кабинетите, починете си…
Ние обаче държахме на нашето. Докато не се убедим, че с братята всичко е в ред, ще стоим тук.
Мен лично ме задържаше и едно подозрение… от доста време имах идея как да открия предателя. Според логиката, той трябваше да бъде единственият от десетимата, който да не е хипнотизиран. Възможно е Майсторите в момента да не могат да се ориентират и да го открият едва при проверката, но на мен ми се искаше, аз да го извадя на светло. Това ще бъде моето малко отмъщение.
Майсторите върнаха и десетимата в съзнание. Не знам какво им бяха направили, но всички се държаха много спокойно. Не налитаха на никого и не се опитваха да избягат.
— Завързани са — поясни Ромиус. — Просто не го виждате.
— Къде ще ги водите? — попита Чез.
— Разполагаме със специални помещения — отвърна Ромиус. — Енергийно изолирани и с много яки железни врати.
Това описание ми напомняше обикновен затвор.
— Дълго ли ще ги държите там?
— Няколко дни.
— А какво ще стане с Шинс… с Шинссимус? — попита Алиса. — Ще го излекуват ли?
— Разбира се — успокои я Ромиус. — Друидите ще го вдигнат на крака. Няма да е зле теб също да те погледнат. — Той погледна устата й с изразителен поглед. — Сега си починете, а после непременно идете в здравния пункт.
Ромиус се сбогува с нас и нареди на един Майстор да ни заведе в един от кабинетите, за да си починем и да не се мотаем в краката им.
Минахме само на няколко метра от учениците, които стояха като вкопани. Очите им гледаха със стъклен поглед в нищото… Моето намерение можеше и да не се осъществи, но нищо не ми пречеше да опитам.
След като минах покрай цялата редица, аз спрях и рязко се обърнах.
— Виж, Дхарм!
Може да ми се е сторило, но сякаш Стил леко трепна. Леко…
— Какво правиш? — едновременно попитаха Чез и Алиса.
— Нищо, нищо — завъртях глава. — Нещо ми се стори…
В Академията влязохме през дупката на вратата, а един Майстор ни отведе в един кабинет и после ни донесе вечеря. Като се замисля, през последните месеци всяко наше ядене беше вечеря…
Поприказвахме още малко и легнахме да спим кой където свари. Чез и аз — на креслата, а Алиса — на дивана.
Събудиха ме след няколко часа. Алиса и Чез още спяха, но ми се стори, че в тъмното светнаха две червени зеници.
Дойде да ме вземе самият Ревел.
— Готов ли си? — вместо поздрав рече той. Прозинах се.
— За проверка ли?
— Това не е проверка — успокои ме той. — Да ти нямаме доверие след всичко, което се случи, би било направо свинщина от наша страна. Ти смяташ ли ни за прасета?
Леко се обърках.
— Не, не ви смятам — уверих го.
— Тогава недей да задаваш глупави въпроси.
Стигнахме до телепортите.
— Оправили са ги? — изумих се аз. — Толкова бързо?
— Не всички — призна Ревел. — Само тези, които отиват до жилищните помещения и до етажа на Майсторите. Там, между другото, някой изрядно е потършувал…
Знаех кой. Навсякъде, откъдето през този ден бях минавал, цареше, ако не пълна разруха, то страхотна бъркотия.
— Троловете, най-вероятно — предположих.
— Те, разбира се, че кой друг — усмихна се Ревел. Нещо ми подсказваше, че той прекрасно знае кой е виновникът за погромите…
Ние се пренесохме на седмия етаж и там срещнахме Ромиус и Келнмиир.
— Добро утро, Зак — заусмихва се вампирът.
— Добро да е — измърморих.
Към този вампир имах известни подозрения. Мисля, че от самото начало ме беше лъгал…
— Е, май дойде време да ни кажеш тайната си — каза Ромиус.
— Нямам тайни — недоволно отвърнах. — Как е Шинссимус? С него всичко наред ли е?
— Няма какво толкова да му се случи — махна с ръка Ревел. — Мога да го поздравя от теб. Тъкмо отивам при него.
— Непременно го поздравете — настоях аз. — Чез и Алиса също го поздравяват.
Майстор Ревел си тръгна и ние поехме бавно по коридора.
— Какво става с Кейтен и с останалите? — продължих да разпитвам.
— Обработваме ги — вдигна рамене Ромиус. — Засега обаче няма резултат.
— Как така няма?! — смаях се аз. — Така ли ще си останат?!