— Не — уморено отговори Ромиус. — Ще махнем хипнозата. Но все още не можем да открием шпионина…
— Да ви кажа — казах аз многозначително, — имам някои подозрения.
— Подозрения ли? — оживи се Ромиус. — Я сподели…
— Направиха ми впечатление някои неща, които не се връзват, но това са само мои заключения — предварително се оправдах аз. — Изобщо… ще ви разкажа всичко, а вие решете. Когато се взриви хранилището, ние бяхме на нашия етаж и след взрива веднага побягнахме към телепортите, а там срещнахме трола. Това вече съм го разказвал. Когато по-късно попитахме Стил къде тролът го е хванал, той каза, че е ходил до тоалетната на етажа… тоест на нашия етаж, нали сме на един етаж. Значи е трябвало да се засечем, а това не се случи.
— Звучи съмнително — каза вампирът. — Но аз мога да ти разкажа поне един вагон и малко отгоре такива неща.
— Съгласен съм с теб — кимнах аз. — Но това не е всичко. По-късно, когато решихме да отидем до Музея на историята, Стил каза, че никога не е бил там. Което не е вярно. Невил го е виждал в Музея…
— Това вече е по-сериозно — призна Ромиус. — Има ли още нещо?
— Има — казах аз, като се мъчех да прикрия триумфа си. — Днес, когато на площада минах покрай него, уж без да искам, изрекох едно име, което бях чул от троловете. Веднага реших, че това е името на предателя, защото името със сигурност е шатерско. Троловете нямат такива имена.
— Какво име? — с интерес попита Келнмиир.
— Дхарм.
Ромиус и Келнмиир се спогледаха.
— Това наистина е шатерско име. Но и десетимата бяха хипнотизирани. Дори да се казва така… той със сигурност е използвал психоматрица…
— Какво е използвал? — учудих се аз.
— Ще ти обясня. За да не бъде разкрит шпионинът при залавянето му, има разработен метод за налагане на психоматрица. Шпионинът издава команда и върху личността му се наслагва друга личност… нещо като автохипноза. Затова той не е могъл да реагира на собственото си име.
Келнмиир възрази рязко.
— Защо да не е могъл? У човек се изработва рефлекс към собственото име за цял живот. И не всички психоматрици могат да го надвият. Съмнявам се, че шпионинът е имал време да си изработи устойчива психоматрица.
— Момент! Да не би да искате да кажете, че ако Стил е шпионин, неговата личност всъщност е добре направена психоматрица?
— Умно момче — кимна Келнмиир. — Само че в случая не се знае кой е психоматрицата — Стил или Дхарм… Стил реагира ли на това шатерско име или не?
— Стори ми се, че реагира.
— Сторило ти се е? — попита пак вампирът. — Добре, аз ще се опитам да се оправя с тази работа. Когато знаеш къде и кого да търсиш, нещата са по-лесни. Но това остава за по-късно. А сега да се заемем с теб.
Бях отведен в едно странно помещение. Малка стая с меки стени и легло, което стоеше самотно по средата.
— Лягай — заповяда ми Ромиус и излезе. Легнах послушно.
— Келнмиир — обърнах се към вампира. — Имам един въпрос към теб…
— Кажи…
— Откъде взе кръвта? Не са ти я дали Майсторите, аз ги питах.
Вампирът се разсмя.
— А ти как си представяш, че бих могъл да издържа без кръв два месеца и половина?
— Какво?! — Добре, че бях легнал, иначе щях да падна. — Искаш да кажеш, че си пил кръвта на някой от учениците?!
— Не — кратко отговори вампирът. — Имаш ли още варианти?
— Само не ми казвай, че си успял да внесеш запас от кръв…
— Това ти го каза.
— Но тогава излиза, че си имал през цялото време кръв под ръка! И си могъл да се оправиш с всичките тролове, които плениха братята Викерс и Кейтен…
Келнмиир сложи върху ръката ми някаква странна златна гривна.
— Можеше ли или не? — повторих въпроса си.
— Можех — призна си вампирът.
— Тогава защо?… — задъхвах се от гняв.
— Къде отива тогава ловният хъс? — попита ме вампирът. — Освен това, с теб трябваше да си поговорим насаме…
Какво можех да отговоря?… Все пак, вампирите са много различни от хората. Никога няма да ги разберем…
— Край. — Келнмиир тръгна към изхода.
— Може ли само още един въпрос? Последен…
Вампирът се обърна.
— Кажи.
— Защо, когато сте бягали от дневния клан, ти си показал на Алиса моя прозорец? Не можехте ли да се скриете на друго място?
— Браво на теб! — възхити се вампирът. — Досетил си се.
— За кое? — смаях се аз. Вампирът замълча за секунда.
— Забелязах те още рано сутринта, преди изпитите — най-сетне проговори той. — Заедно с Алиса се криехме в едно мазе, от което се виждаше идеално мястото, където се мотаехте ти и още две момиченца — близначки. Веднага забелязах следите от хипноза по теб и тъй като нямаше какво да правя, реших да разбера за какво иде реч.