— Ти си бил голяма работа — само успях да кажа.
— Разбира се — усмихна се самодоволно вампирът. — Дори нещо повече! Почти съм уверен, че ако тогава на площада не се бях опитал да изследвам твоята хипноза и не я бях разбутал, на изпита нищо нямаше да се случи. Нямаше да има никакъв сензитивен шок и ти нямаше да си тук…
— Поразен съм! — признах си аз след дълга пауза. — Успял си навсякъде да си пъхнеш носа. Да не би да имаш и нещо общо с нападението над Академията?
— Не — врътна глава вампирът. — Тук някой ме изпревари… Затова пък ти помогнах онази сутрин, когато те нападнаха. Спомняш ли си онези юнаци, които по странен начин се изпобиха, вместо да те преследват?
— Това също твоя работа ли е?!
— Много ясно — отново се усмихна вампирът. — Защо стоим тук? Да вървим да се повеселим! Не ти ли казаха? Съкурсистите ти са решили да ти организират изненада…
Е, хубава изненада, няма що! Щом всички се натискат да ми разказват за нея…
— Ами, да вървим — отговорих аз. — Да си призная, огладнях като дракон…
Келнмиир възторжено ме повлече към телепортите. Същинско дете е! Само дето това дете толкова ловко успя да промени живота ми…
След малко се усетих, че вампирът ме тегли към Залата на Малката сила.
— Тук ли ще е купонът? — попитах аз и нерешително спрях пред вратата на залата. — Шинс със сигурност няма да одобри това…
Вратата на залата се отвори и самият Шинс надникна оттам.
— Зак! Влизай, откога те чакаме!
Влязох в Залата на Малката сила малко объркан.
Тъмнина…
И изведнъж се чу възглас:
— Пали!
В същия момент залата се освети от десетки фаерболи. Те се понесоха към тавана и образуваха кръг… или буквата „О“? Сякаш беше буквата „О“…
Залата беше подредена от край до край с маси и претъпкана с хора. Тук беше целият ни факултет, а най-напред се бяха подредили нашите преподаватели… навсякъде се виждаха червени и жълти ливреи, тук-там се мяркаха сини, имаше даже сиви!
Първи ме посрещнаха уважаемите Майстори: Шинс, Тирел, Ромиус, Ревел и още няколко личности, които не познавах. Всеки от тях най-официално ми стисна ръката и всички ми пожелаха най-големи успехи.
За пръв път, доколкото си спомням, видях Шинс да се усмихва.
— Браво, човече! — за трети път повтори той. — Ти си достоен ученик и си гордост за нашия Огнен факултет.
Тирел ми стисна ръката и каза, че винаги е вярвал в мен.
Ромиус напомни, че сега вече можем да се съсредоточим върху изследването на моите видения. Виж го ти, разправяше, че няма време да приказва с мен, а всъщност е гледал да не закъснее за веселбата.
Ревел… само ме потупа по рамото и се усмихна. Като знам какво ми беше разказвал за него Келнмиир, тази негова усмивка трябваше да ме накара да застана нащрек, но точно сега не ми се занимаваше с това.
Най-накрая господа Майсторите ме пуснаха и попаднах в лапите на приятелите си. Наив, Невил и Кейтен отново бяха предишните и сърдечно ме поздравяваха. Чез, все по-често и с пълно гърло изреваваше любимия си боен вик.
В залата беше и Догрон. Тролът ужасно се притесняваше, това беше изписано и на каменното му лице, но притеснението въобще не му пречеше бойко да омита чиниите.
Всички искаха да ми стиснат ръката, да ме потупат по рамото или само да ме поздравят. Вярно, не знаех за какво…
Но това малко ме интересуваше. Търсех с очи Алиса и не можех да я открия.
— Чез, къде е Алиса? — попитах най-накрая.
— Откога чакам да попиташ — усмихна се Чез.
— Е, дочака — раздразнено му отвърнах. — Казвай къде е?
Ето че излязох от равновесие. Дори забравих за глада си…
— Чака те, ей в онзи ъгъл — прошепна Чез. — Но се престори на изненадан, като се появи.
И този е голям майстор на изненадите…
— Ще се изненадам! — отговорих и тръгнах бързо в указаната посока.
Когато, най-сетне видях Алиса… дъхът ми спря. И не се наложи да се преструвам на изненадан.
Тя беше с бялата рокля, която носеше тогава в „Златният полумесец“. Друидите се бяха постарали и по лицето й не бяха останали никакви следи от предишните рани…
Бавно се приближих към нея.
— Искаш ли да танцуваме?
— С удоволствие — каза тя и се усмихна. — Надявам се този път да сте подготвен…
— О, да — отговорих. — Успях да потренирам…
И ето ни — танцуваме…
— Знаеш ли, — тихо каза Алиса. — ще ти призная защо те целунах тогава в „Златния полумесец“… Когато Келнмиир разбра какво се е случило в твоята стая, много строго ми забрани да общувам с теб. А аз му правех напук, за да му покажа, че не ми е господар.
Ако Алиса си мисли, че ще й се обидя — не е познала. Онази вечер аз самият през цялото време правех напук на леля си… А Келнмиир се оказва, че е голям хитрец! Сигурен съм, че нарочно й е забранил да общува с мен, защото е знаел, че ще стане обратното. Имам впечатлението, че всички сме му безкрайно ясни.