— Не… ни… — прошепна Келнмиир и след миг добави малко по-сигурно: — Да не повярваш…
По коридора се чуха тихи стъпки.
— Трябва да изчезваме — опомни се Келнмиир, откъсна от книгата страниците, които го интересуваха, и я остави на мястото й.
— Дойде ли на себе си? — попита Алиса. — Какво прочете там?
— Засега е по-добре да не знаеш — отвърна Келнмиир и дори не обърна внимание на факта, че вампирката беше минала на „ти“ без разрешение. — Ще разбереш по-късно.
Двамата излязоха тихо от библиотеката и Алиса го поведе по коридорите, нагоре към повърхността.
— Обеща ми нещо… — напомни му вампирката.
— Не съм забравил — спокойно отвърна Кенмиир. — И ти ще влезеш в Академията.
— Да се надяваме — въздъхна момичето.
„На всяка цена ще постъпиш в Академията — повтори си наум Келнмиир, — а аз ще ти помогна за това в замяна на една малка услуга…“
Действие 1
Тази нощ беше много странна. Сънувах един и същи сън много пъти, чак до сутринта.
Сънувах, че един странен човек, с очи на китаец, облечен в бяла дреха, която ми напомняше тогите на Майсторите, много дълго, сякаш цяла вечност ме гледа в очите. Вижда през мен и вътре в мен, вижда моето минало и моето бъдеще…
И изведнъж разбирам, че в момента гледа в бъдещето ми — чете го като в най-обикновена книга…
— Знаеш ли — казва ми накрая, — аз на твое място бих си направил харакири…
— Зак!
— Да, лельо, идвам!
За последен път се погледнах в огледалото. Вече наистина бях готов.
Бях прибрал на опашка дългата си тъмна коса, която момичетата толкова много харесваха, бях облякъл подходящ костюм — златен, прибрах музикалката в един от многобройните си джобове и реших да взема няколко композиции собствено производство. Истината е, че предпочитам да слушам моите си произведения. Понякога обаче си мисля, че е пълно лицемерие да твърдя, че са мои. Дали можеш да смяташ за своя музиката, която сънуваш?… Не знам… Ако на приема в Академията срещна някой Майстор и той се съгласи да ме изслуша, непременно ще го попитам. Така поне ще има смисъл от днешната разходка. Макар че за разходка и дума не може да става — цял ден бутане на опашка…
Чувал съм, че за изпитите в Академията се виси поне половин ден. Ще се наслушам на музика. И за какво е всичко това?! Голямото чудо — пак да учиш… Кристалната ми мечта!…
Изобщо не съм свикнал да нося такива строги костюми, с прилепнали панталони и такъв нелеп смокинг. Освен това този златен цвят се цапа много бързо, а всичко, което се цапа, аз успявам да го изцапам за секунди. Такава ми е кармата… Освен това си мисля, че като облека златен костюм и застана до някоя от златните къщи, веднага ще стана невидим… Всъщност, тази идея не е лоша.
— Слизай веднага! Колко може да те чакаме?!
Това е леля ми, с нейните странности. Че аз съм готов отпреди един час! Не й харесвали нормалните ми дрешки… Какво като не са толкова фешън като официалните, затова пък са удобни и не са такива крещящи. Сега всеки втори ще ме гледа с крайчеца на окото си с поглед, пълен със злоба и завист: „Я го гледай как се е изтупало копеленцето! Да не би само да си изкарва парите? Тате носи, мама меси…“ А аз какво да направя?! Човек не си избира родителите.
Хвърлих един прощален поглед на стаята си, мушнах огледалото си под мишница и излязох в коридора.
Там, както винаги, беше тъмно. Икономисват от „вълшебствата“. Пълна лудост! В склада, под къщата ни е фрашкано с тях, можем да открием собствен филиал на Академията. Чудя се понякога как леля ми ходи по улицата и как гледа хората в очите.
Долу ме чакаше споменатата вече леля, с две от племенниците. Леля Елиза — едра жена на средна възраст (около 100–150 години), с добродушно лице и измамно насмешливи очи. В тези очи можеха да се забележат искрици смях, но само когато й се угаждаше. В момента, в който някой я огорчеше или ядосаше, в тези весели очи се появяваше леден блясък, от който се бояха всички, включително и аз.
За племенниците нямам какво да кажа — обикновени момиченца по на петнадесет години. Две руси близначки, които по никакъв начин не внасяха разнообразие в моя живот.
— Колко може да се пудриш? — със сарказъм изрече едната. Фло, струва ми се.
Изобщо не мога да ги различавам! Всички могат — аз не мога! А те, сякаш нарочно, винаги са еднакво облечени.
Не им обърнах никакво внимание и гордо минах покрай тях, за да изляза на улицата, а пътьом оставих огледалото си на масичката до вратата.
Те тръгнаха след мен, нещо си шушукаха и тихо се кискаха. Последна излезе леля, затвори вратата и заключи с енергийния ключ, като по този начин задейства сложна охранителна система от заклинания.