— И така, деца — обърна се тя към нас, докато вървяхме заедно с тълпата към центъра на града, — сега ще ви разкажа какво горе-долу ви предстои. Най-напред ще минете обикновена проверка за сила и привличане към основните елементи, но за това вие знаете достатъчно и няма да ви губя времето. Ако издържите тази проверка, което е малко вероятно, — леля ми обидно-иронично погледна към мен, но аз си дадох вид, че нищо не забелязвам — ще дойде ред на истинските изпитания. Макар за всеки изпитанията да са индивидуални, мога да ви дам няколко съвета. Първо — говорете само истината. Така или иначе там ще разберат всичко за вас. Второ — не се стеснявайте да питате и не бързайте с решенията си. Задачите не са толкова прости, колкото изглеждат. И трето, през ум да не ви минава да спорите с Майсторите — те не понасят това! Последният, който си го позволи, до ден-днешен не може да запали дори една лампа.
Кейт и Фло мълчаха уплашено.
Нямаше нищо по-просто от това да светнеш лампа — използваш най-простото енергетично въздействие — собственото, на лампата и на няколко „вълшебства“ от мазето. Бях чувал, че Майсторите могат да ти отнемат способностите да използваш „вълшебствата“, но да те лишат от най-елементарни умения, които ти трябват в ежедневието — това за пръв път го чувах. Без тях не бих могъл да слушам дори музикалката си. Егати!
Вървяхме сред потока от хора, бързащи към центъра на града, където се провеждаха изпитите, а насреща ни се движеха огорчени тълпи, които не бяха издържали дори първия, предварителен етап. Те свирепо оглеждаха тези, на които тепърва изпитите предстояха и по традиция се отправяха към кръчмите. Това отдавна се беше превърнало в обичай. В деня на приема всички, на които не беше провървяло (т.е. почти целия град), разпускаха в кръчмите, за да не помнят утре собствения си неуспех и да се порадват заедно с тези, които бяха издържали. Днес обаче бяха сърдити на целия свят и не пропускаха да го заявят.
През този ден по улиците цареше особена атмосфера. Към вечерта празненството постепенно угасваше и настъпваше, едва ли не, време за траур. Всеки се напиваше до козирката от съжаление към себе си (с изключение на жените и децата, разбира се). Между другото, на изпити можеха да се явяват само навършилите петнайсет години и затова всички грижи и вълнения, които носеше този ден не засягаха децата, а жените, може да се каже, че не гледаха с особено добро око на Академията. Да се омъжиш за Майстор се считаше за престижно и почетно, но даже моята кандидатура — нищо, че съм представител на Висок дом — бледнееше на фона на всеки истински Маг1. Но на жените не им се удаваше кой знае колко да се занимават със Занаят, макар че около петдесетина успяваха да влязат в Академията. Да се не начудиш какво ги тегли натам! Аз тези неща ги знам от чуто и прочетено, още съм твърде млад и изпити все още не съм държал. Така че ми е трудно да си представя от какво толкова бих се лишил, ако ме скъсат. Те и без това ще ме скъсат по независещи от мен причини.
— Хей, Зак!
През тълпата към мен си пробиваше път моят стар приятел Чез. Беше ухилен, както винаги, и държеше под ръка поредната своя (а може би чужда) приятелка. Момичетата кръжаха на тумби около моя червенокос и атлетичен приятел, но аз, единствен от цялата ни компания, не му завиждах. Мен ако питате, момичетата, освен проблеми, друго не могат да ти докарат.
— Чез! Ти мина ли? — попитах го, когато доближи с разпуснатата си походка, която беше негова запазена марка.
— Не съм, нали се разбрахме, че ще отидем заедно — отвърна ми той, леко засегнат. — Хайде, тръгваме ли?
Погледнах въпросително към леля си.
— Върви, върви…
За малко да се зарадвам.
— … само вземи момичетата със себе си, че аз имам малко работа. На връщане ще се срещнем при портите.
Само това ми трябваше!
— Ама, лельо…
— Не се дръж като мъченик, нищо няма да ти стане! — в гласа на леля ми прозвучаха метални нотки.
Ами да, нищо работа, най-много да получа сърдечен пристъп или да оглушея от врявата, която вдигаха двете близначки. Да ви приличам на бавачка?
Повиках с жест двете близначки, давайки да се разбере, че съм най-нещастният човек на този свят и тръгнах след Чез.
Приятелката на Чез — тъмнокоса красавица (без всякакво съмнение), пое момичетата и само след минута те с дружен кикот поеха в друга посока.
— А Лиз къде е? — шепнешком попита Чез, веднага щом новата му любима, подръка с близначките, се отдели от нас.
— Няма никаква Лиз — мрачно отговорих аз.
Всички умираха да ме питат „Къде е Лиз?“. Лиз е прекрасно момиче, с нея си прекарвахме много добре, но се оказа, че нейните бъдещи планове са твърде големи. Тя изключително много държеше да се омъжи за Майстор (сега сигурно разбирате за какво говорех по-горе), при това с ранг, не по-нисък от трети. Заяви ми го съвсем наскоро. И понеже аз никога няма да стана такъв (с това съм изцяло съгласен), то трябва да съм наясно, че нашата връзка има изключително временен характер. Веднага я разбрах и в същия ден всичко приключи. Тогава открих и останалите нейни „добри“ качества като честолюбие, високомерие, лицемерие и прочие мили чудатости, на които преди не бях обръщал абсолютно никакво внимание.
1
Думите „занаятчия“ и „майстор“, за жителите на Лита са идентични, както думите „магия“ и „занаят“, макар че скритата разлика в тези понятия е съществена. По-подробно за това се разказва в „Легендата за даровете на дракона“, която можете да вземете и да прочетете във всяка градска библиотека. — Бел.авт.