Винаги ми се е струвало странно това, че възпитаниците на Академията са толкова отзивчиви и добронамерени. Дори сега, когато ги виждах да вървят на няколко крачки от мен, без да искам си спомнях за нашата Школа по Изкуствата. Изкуство изучаваха най-различни хора и същества, които представляваха различни обществени прослойки, а понякога и различни биологични видове. Вън от Школата тях ги разделяше такава пропаст, че направо да не повярваш, а в Школата тези хора (и не само хора) се превръщаха в единен организъм — група.
Същото се отнасяше и за тези бъдещи Майстори — някои от тях се смееха, други гледаха замислено, трети крачеха, прегърнали през рамо по някое момиче. С една дума, те бяха като всички нас. Ако ги срещнех на улицата без тези сини ливреи, бих ги взел за най-обикновени хора. Обаче каква огромна разлика имаше между учениците и Майсторите, начело на процесията! Нима наистина човек се променя до такава степен, когато достигне до званието „Майстор“? Възможно ли е тогава вече да е изгубил нещо много важно от себе си? Кой знае?…
— Ехо, какво си се замислил? — прозвуча един весел глас.
Учудено се фокусирах върху говорещия.
Оказа се висок младеж, със синя ливрея, който държеше под ръка едно тъмнокосо момиче. Те ме зяпаха весело усмихнати, докато аз се чудех какво да отговоря.
— Ами, мисля си дали ще ми отива синьо… — бързо реагирах.
Двамата учудено ме погледнаха, после се разсмяха.
— Първо трябва да го заслужиш — каза младежът, след като му мина смеха. Понечи да отмине, но се спря и добави: — Гледай да издържиш изпитите, пък може и да се срещнем.
След което нежно побутна момичето и двамата тръгнаха да догонят съучениците си.
В момента, в който почти се бяха скрили зад ъгъла, момичето се обърна и ми смигна. Изчервих се и побързах да се слея със стената, до която стояха близначките. Те отдавна бяха забравили за вестничето и сега се хилеха, гледайки ту към мен, ту по посока на шествието.
— Влю-би-се! Влю-би-се! — заврещяха те в един глас.
— Я млък! — озъбих се аз, стараейки се да скрия руменината си.
Те продължиха да се дерат, а аз включих музикалката, за да не ги чувам.
Тъкмо да се отпусна и от тълпата изникна Чез, този път без приятелката си и бодро закрачи към нас.
— Хайде към портите! Там вече е леля ти. Ще й оставим тези ситните — посочи с пръст двете момиченца, които гледаха обидено. — По-бързо към Академията!
Де да имах неговата увереност. Само като си представех, че от няколко хиляди души щяха да изберат само двеста и ми ставаше тъжно. Кой съм аз, та да ме приемат?! Мъка са ми дори най-обикновените уреди, а за висш пилотаж и дума не може да става. Единственото нещо, с което се оправям, са музикалните инструменти. Кой обаче би се заинтересувал от един обикновен музикант, когато се търсят хора с необикновени способности — способности за истинско Майсторство…
Поехме към портите. Колкото и да е странно, моят костюм все още беше чист и хората по навик ми правеха път, макар че понякога ми се струваше, че тълпата с радост би ме стъпкала само при вида на златния цвят, отличаващ Високите домове. Много често виждах злобните погледи на хората, но никой не смееше да ме закачи в присъствието на Чез. Близначките ме следваха съвсем наблизо и така стигнахме до портите. Това е едно невероятно съоръжение!
Те представляват една огромна арка, висока сто и петдесет метра и още толкова широка. Целите са украсени с невероятно красива резба и буквално греят на слънцето. Цветът им, както практически всичко в нашия град, е златен, със сребърна украса и инкрустации от скъпоценни камъни. Всички украси, от които кулата беше лишена, бяха вложени в портите. А кулата е толкова висока…
Нашият град е известен със своето богатство и всички знаеха, че ако някой иска да се прослави като ювелир или изкусен майстор, трябва да дойде в Лита. Богатството си имаше и не толкова привлекателните страни. Така например съседите ни от време на време почти се преселваха при нас, а преди време измамниците, крадците и бандитите почти бяха надминали броя на коренното население на Златния град. На императора му се наложи да се обърне за помощ към Майсторите. Те на свой ред създадоха едни същества — безплътни и безлики, които станаха нощни стражи, а след време, когато се размножиха и прехвърлиха всякакви допустими граници, се превърнаха в бич за населението. Аз поне не мога да си представя как сенки биха могли да се размножават, но… Тайната на сътворението на тези кръвожадни създания, както и много други знания, беше изгубена и днес нито един човек с всичкия си не би се престрашил да излезе от дома си, без защитен медальон, който струваше луди пари, заради спецификата на своята изработка. Поредният източник за доходи на Майсторите станаха охранителните заклинания за къщите…