Но да се върнем към нашите… порти…
Най-поразителното беше, че над портите във въздуха висеше изумителна, прекрасна дъга. Така се бях прехласнал по нея, че едва не катастрофирах в поредния охранен гражданин с постна физиономия. Говори се, че тази дъга е точно копие на дъгите, които се появяват в Морето на дъгите след много силна буря. Нямам представа дали е така, защото никога не съм плавал, а море съм виждал само на картинка. Защо ли? Ами, никога през живота си не съм напускал пределите на Лита.
Ослепителната дъга се появяваше над портите на Академията единствено в деня на приема и аз я виждах за пръв път. Цветовете й бяха неописуемо сочни, искряха на слънцето и сякаш стотици малки фойерверки беззвучно се взривяваха във въздуха.
Гледах дъгата, докато очите ми не започнаха да щипят и пред тях не плувнаха червени кръгове.
— Да бе, забравих, че за пръв път кандидатстваш — рече Чез и сложи ръка на рамото ми. — Такова зрелище си струва да бъде видяно.
Бях забравил, че Чез се явява за втори път. Макар че на пръв поглед с него изглеждаме връстници, той е двадесет години по-възрастен от мен. Стана ми жал за него, тъй като реално неговите шансове да влезе бяха по-малки от едно на милион, тоест по-малки дори от моите. При това, чисто теоретически погледнато.
Някога, много отдавна един именит Майстор беше предположил, че магическите способности на хората (способността да се управлява енергията, измерена във „вълшебства“), нарастват с течение на времето. Това е така, но те не могат да нараснат няколко пъти, а именно толкова е необходимо да се увеличат, за да предизвикат интереса на академиците. По правило, способностите са или твърде малки — колкото да ти осигурят възможност да се оправяш вкъщи — както беше при мен, или бяха достатъчни, за да ти осигурят възможност да станеш истински Майстор. Чез притежаваше добри способности (което само по себе си представляваше изключение от правилото (но дали щяха да му стигнат, за да издържи изпитите, при това повторно?) За себе си съм сигурен сто процента, че няма да ги издържа! Лелините племеннички, които пристъпваха зад нас, имаха повече магически способности от мен. Но Чез сънуваше нощем Академията и аз от сърце му пожелавах да влезе.
— Да-а… Заради това си струваше да стана в шест сутринта — казах.
Чез изумено ме зяпна.
— Станал си в шест?! Шегуваш ли се?
— Да речем, че не съм станал, а са ме вдигнали — уточних. — Леля Елиза ме събуди и ме накара да си взема душ и да се оправя…
— Твоята леля е героиня! Не бих рискувал, дори под дулото на пистолет да те вдигна в толкова ранни зори — подхвърли през рамо Чез, проправяйки път към портите.
— Аз пък дори под дулото на пистолет, не бих рискувал да споря с леля ми — мърморех така, че Чез да не ме чуе.
Както ставаше ясно, времето за чакане беше силно преувеличено, тъй като вече бяхме минали половината път, без да срещнем особени препятствия.
Промушихме се до самите порти и там наистина видяхме леля ми. Тя стоеше, небрежно подпряна на портите, и разговаряше с един от стражите.
— Лельо Елиза — провикна се Чез, преодолявайки последните метри до портите. — Доведох вашите момичета. Сега може ли да вървим?
От това нахалство дъхът ми секна.
Той ги бил довел! Кой ги пази през последните часове?! И тъкмо бях отворил уста, за да кажа какво мисля за него, някой скочи на гърба ми.
— Как си, Зак? — прозвуча зад мен убийствено познат глас.
— Здравей, Лиз! — промълвих аз, като се стараех да скрия раздразнението си.
— Какво става, издържа ли?
Чез направи знак, с който красноречиво й показваше, че трябва да се разкара.
— Тъкмо се канех… — започнах аз.
— Е, късмет ти желая! Трябва да вървя. После ще те запозная с Ейнджъл, новия ми приятел. Той днес издържа изпитите, така че, ако искаш, ела довечера в клуб „Златният полумесец“, там ще празнуваме.