Тори затвори очи, спомнил си ужасния момент, когато мечът му проби неумелата защита на Данар дел Реджинал и проникна в тялото му, за да усети как животът се отцежда от него, лишавайки го от достойнство, оставяйки след себе си единствено лошата миризма, която вятърът разнесе и купчината човешка плът и кости, които вестрите трябваше да погребат.
Очите му пареха, когато ги отвори. Да, Данар дел Реджинал се бе опитал да го убие и трябваше да се радва, че нещастникът е мъртъв, но съвсем не се чувстваше така.
Вернием дел Елерик наруши мълчанието, като си прочисти гърлото и стисна приятелски ръката на Тори.
— Да, стават и нещастни случаи — отвърна той. Напереното държание и самочувствието му бяха заменени от тиха искреност. — Те трябва да се избягват, особено в прекрасна нощ като тази.
Това разчупи леда. Десетки млади благородници и дамите им се скупчиха около тях и зачакаха да бъдат представени. Тори се опита да запомни всички имена, но знаеше, че сигурно ще забрави някои, дори доста.
Най-сетне едно познато лице се изпречи пред него. Доста по-старо, но…
— Реджинал дел Реджинал — каза той и се поклони изящно, сякаш внимаваше да не нанесе обида, което само по себе си бе обида. — Служител в Пламенния Род, по-голям брат на Данар дел Реджинал, с когото, доколкото разбирам, сте се срещали веднъж, но за кратко. — Лицето му бе поруменяло, а говорът — леко завален. Не безпаметно пиян, но достатъчно пиян. Приятелите му го задърпаха за ръцете, но за Тори светът се ограничаваше до това румено потно лице, излязло от някакъв кошмар, застанало точно пред него.
Тори усети някакво напрежение в главата си и за момент му се стори, че е извън тялото си и наблюдава всички отстрани.
Светът не бе място, където всичко бе ясно, но ето че тук бе доста объркано. Силите във Фалиас се бяха подредили така, че да предизвикат татко на множество дуели, всички до смърт. Все някой щеше да се окаже по-добър от татко или пък просто да извади късмет, а това бе недопустимо.
Имаше изход. Щеше да е опасно, но не и невъзможно.
— Да, за кратко — отвърна Тори. — Той се опита да ме убие в дуел, обявен да продължи до първа кръв, и се натъкна на сабята ми. Звучи доста глупаво, но…
— В кочината, в която си възпитан и отгледан, лайно дрисливо, често ли хулят мъртвите?
— … предполагам, че е бил принуден от човек, когото сигурно е уважавал — продължи спокойно Тори. — Не възнамерявах да обидя паметта му, нито пък семейството му, както не бих искал да бъде обиждано и моето семейство. Тук, във Фалиас, често ли прекъсвате така, Реджинал дел Реджинал? Или пък давате шанс на този, който говори, да си довърши думите, преди да решите дали да се обиждате или не? — Тори разпери ръце. — Аз лично, не исках да обидя никого. — Той надигна глас. — Беше ли изречена обида? Кой тук е старши? Кой ще отсъди?
Не бе забелязал кога Ивар дел Хивал се е отдалечил, но очевидно се бе отдръпнал, защото двамата с татко си пробиваха път през бързо струпващата се тълпа, а мама крачеше след тях, докато Маги гледаше всичко с отворена уста.
Лицето на Вернием дел Елерик бе мрачно, също като на Бранден дел Бранден.
— Аз съм служител на Рода от старо потекло — каза той. — Обявявам се за старши и очаквам да видя дали има друг, който би желал да поеме товара.
Всички на площада се бяха смълчали и единственият звук бе шумоленето на вятъра, който разместваше леко листата по дърветата, докато се провираше сред тях.
Вернием дел Елерик въздъхна.
— Така да бъде. Отсъждам, че бе нанесена обида. Какви са условията ти, Ториан дел Ториан младши?
— Добре тогава. Само до първа кръв — каза той и с изричането на последната дума хората се отдръпнаха от двамата, Ивар потегли Маги за ръката, докато най-сетне, всъщност почти веднага, Тори, Вернием дел Елерик и Реджинал дел Реджинал останаха сами в грубо очертан кръг около пет метра в диаметър.
— Секунданти? Съдия? — попита тихо Вернием дел Елерик. — Къде да ги търсим?
— Ти ще бъдеш съдия, а от секунданти нямаме нужда.
— Както си решил и обявил — каза Реджинал дел Реджинал, — така да бъде.