— Дядо ти щеше… Не. Да бъде както искаш. — Татко кимна бавно и се извърна към мама и Маги. — Тръгваме веднага. Сложете си пуловерите от раниците, така няма да се забелязвате в тъмното. — За миг затвори очи. — За да имаме истинска преднина, ще ни трябва и по-голямата част от деня. Проходите са дълги и…
— Само не казвай „дано мъстителните дни нивга не настъпят“ — каза с усмивка Маги.
— А?
Тори позна цитата.
— Точно така. Добре ли си, Маги?
Тя сви рамене.
— Била съм и по-добре. Едва ли има нещо, което да е в състояние да ме уплаши повече. Мокър от вода не се бои. — Трепетът в гласа й бе единственият издайнически знак на страха й.
Тори се усмихна.
— Добро момиче.
— Добро момиче ли? — Тя бе готова да избухне, но утихна в мига, в който той й подаде меча си с ефеса напред.
Усмивката му бе широка.
— Това е задължителна част от мъжкарските простотии и исках само да ти напомня, че повечето от местните ще си мислят, че те бива да направиш чай, да посмяташ малко цифри, но дори не предполагат, че можеш да въртиш меч. Ако ви настигнат, ще си въобразяват, че за тях единственият проблем представлява татко, не ти. Не забравяй това — каза Тори. — Аз ще взема резервната, дето татко я носеше за чичо Хоузи. Острието е направено от чичо Хоузи — каза той. — В него има сребро, сигурен съм, а той е закалил остриетата със собствената си кръв. С нея може да се убиват Чеда. Не се опитвай да спазваш правила и не се пробвай как да използваш върха, сега не му е времето. Щом ти се удаде случай, нападай и пронизвай.
Татко вече бе препасал собствения си меч. Намръщи се.
— Едва ли…
— Не, татко — прекъсна го Тори. — Не е така. Фехтувал съм се с Маги, а ти не. По-добра е, отколкото си мислиш, а Чедата няма да очакват подобно нещо от нея. Използвай това предимство.
Татко кимна напрегнато.
— Както кажеш.
Мама поклати глава.
— Не мога…
— Сега не е моментът да губим време, мамо. — Той се изправи. — Аз мога да се справя. Вече не съм твоят малък Тори. Пораснах изведнъж, някак незабележимо.
Тя поклати глава.
— Не е така.
— Ще ми кажеш как е, когато се видим по-късно.
В цялата тази работа нещо не беше наред, но сега идваше хубавото. Той прегърна силно мама, но само за момент, а след това я пусна. Тя се обърна с гръб, свали си роклята, без да се притеснява, и пое от татко клина и панталоните.
Маги се притисна в прегръдката му.
— Тори, аз…
— Шшш — прекъсна я той. — Някой друг път. — Може би. — Само слушай татко и всичко ще бъде наред.
Почувства меките й устни върху своите, усети топлината на езика й до своя и най-сетне събра сили, за да я отблъсне.
Татко вече бе запалил фенера, но бе оставил много малък пламък. Лицата и на трима им изглеждаха някак по-бледи, отколкото трябваше, докато Тори затваряше вратата на Тайния Проход зад тях. След това нагласи ключалката така, както я бе намерил. Сигурно имаше начин това да се направи и от външната страна, но той не го знаеше.
Сгъна комбинирания нож и го подхвърли обратно на леглото, въпреки че там бе на явно място. Понякога явните места се оказваха най-доброто прикритие. В цялата тази работа имаше нещо нередно, но при тях поне, всичко трябваше да е наред.
Легна си и се опита да заспи.
Цялата работа бе да успее да се събуди, преди слугите да са се разшавали, за да успее да прикрие останалите.
Глава 19
Фалиас
Утрото се събуди сухо и ясно и Среброчел намали по криволичещия през планината път.
Монетата си бе отново монета, а Иън пътуваше на гърба на кон и ако бедрата му не бяха така натъртени, че бе готов да се обзаложи, че са станали синьо-черни, а пък за раменете и врата си бе готов да твърди, че някой вари всичките му мускули и сухожилия на бавен огън, а пък…
Искаше му се да мисли, че снощи всичко е било само сън.
Зад тях пътят изчезваше в далечината сред последните избуяли по склона на планината дървета, може би някъде на половин километър надолу. Може да беше и по-далече. Не успяваше да прецени точно.
Пътят бе станал доста странен. Бе гладък, нямаше неравни места и въпреки че бе покрит на места с пръст и растения, те изглеждаха така, сякаш костите на света се подаваха изпод кафяво-зелената плът.