Иън потръпна при този образ и се опита да го отхвърли от главата си, но той си остана натрапчив и настоятелен.
По незнайно каква причина, Хоузи прочисти гърлото си и помоли Среброчел да спре.
— Оттук продължаваме пеша — каза Хоузи и се смъкна на пътя, преди да помогне на Иън да слезе.
Господи, всичко го болеше. Трябваха му повече сили, за да си изправи гърба, отколкото смяташе, че притежава.
Среброчел подскочи леко, изсумтя, както той си можеше и наоколо се разлетя пръст и прах.
— Аз ти благодаря, стари приятелю — каза Хоузи и дългите му пръсти помилваха нежно муцуната на коня по-скоро с истинска обич, отколкото от необходимост. Човек трябваше да е въоръжен поне с търнокоп, ако искаше да нарани Среброчел, а Иън не би се обзаложил, че и търнокоп би свършил работа.
Нагоре по склона стърчаха тъмносиви скали, подобни на назъбеното острие на нож, насочено към небето.
— Ножът на Тир, така са ги наричали навремето — поясни Хоузи. — А ние с теб се разделяме тук, Среброчел.
Конят просто се извърна и се отдалечи в галоп. Огромните му копита разтърсиха пътя сред разлетели се на всички страни буци пръст, туфи трева и листак.
Аезирските коне, изглежда, не бяха много по сбогуванията.
Хоузи се протегна продължително, а след това започна да разхлабва каишките, които придържаха багажа. Иън го последва.
— И сега какво?
— Сега ще си починем час-два. — Хоузи седна на пътя с кръстосани крака, просна наметалото до себе си и се претърколи по гръб. Направи знак на Иън да легне и той. След кратко колебание младежът го послуша. Какво ли всъщност очакваше? Някой камион или друг аезирски кон да мине и да го прегази?
— А после?
— После ни предстои изкачване, а след това една трудна част и ще излезем в гръб. Да се надяваме, че имаме време. — Той седна. — Има още нещо, приятелю Иън — обясни бавно той. — Мечът, който носиш, съм го правил аз и острието му е закалено с моята кръв. В твоя свят не можех да му придам друга сила, освен тази, защото там няма нещо, което да не може да убие.
— Искаш да го използвам, за да те защитавам ли? — сви рамене Иън. — И аз си мислех, че затова съм зачислен към групата.
— Съвсем не е това. Ако всичко се провали, ако прецениш, че ще ме заловят, пленят, искам, необходимо е… — Хоузи преглътна. — Трябва да го използваш, за да ме убиеш. — Черният мъж поклати глава. — Обещанията са нещо много по-незначително за вашия вид, отколкото за моя, затова няма да те моля да ми даваш обещания. Само ще ти кажа, че ще ти бъде много по-трудно да го сториш, отколкото си мислиш, но се кълна, че е наложително да бъде сторено. — Хоузи отново се отпусна на наметалото, с втренчени в небето очи. — А както ми се струва, времето за това наближава.
Глава 20
Покана за закуска и предизвикателство
Някъде в далечината издрънчаха чинии, толкова силно, че Тори се уплаши да не се счупят, но все пак не бяха в неговите ръце.
По дяволите. Искаше да се събуди преди това, но…
Едно „но“ нищо не променя. Той отметна настрани одеялата и стана, уви ленена кърпа на кръста си и излизайки от стаята, се натъкна на слуга вестри, който подреждаше закуската на масата до панорамния прозорец. Както и много пъти досега, той му напомни на неандерталец, не толкова на джудже, но Тори никога не си бе представял гладко избръснат неандерталец, освен брадата, която обрамчваше яката му челюст, нито пък неандерталец с гладко сресана и зализана назад коса, или дори в спретнати удобни панталони и сако с алено оранжев кант, типичен за Пламенния Род.
— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита Тори.
— Сервирам закуската, Благородни — отвърна вестрито с леко завален говор, както обикновено говореше този вид на берсмолски. Явно говорът им се дължеше на структурата на небцето, дали? — Така ми е наредено — продължи джуджето, от Джамед дел Бруно. Аз съм Броглин и съм на вашите услуги. Да не би Благородният да предпочита да сервирам в покоите му, или да оставя всичко тук, в хола?
На татко му трябваше повече време.
— Аз ще… ами я да видим — каза Тори и направи стъпка назад към стаята си. Подаде глава вътре. — Маги, сега ли искаш да похапнеш — попита на берсмолски той, — или предпочиташ да поспиш още малко? — извиси глас към разхвърляното легло, след което издаде някакъв гърлен приглушен звук, като се надяваше Броглин да реши, че тя мрънка в отговор.