— Добре, както кажеш — отговори той на берсмолски. — Ще те изчакам, добре.
Усмихна се на вестрито, който го наблюдаваше безизразно, едрото му лице бе напълно спокойно, докато Тори пресече хола към стаята на родителите си, почука на вратата и я отвори, сякаш бе получил отговор.
— Татко, аз… ами, добре, добре. Ще се видим по-късно.
Обърна се към джуджето.
— Те са нещо… неразположени тази сутрин. Май са пийнали повечко от това чудесно ингарийско вино. Това трябва да е.
Броглин кимна с едрата си глава, сякаш всичко му бе ясно.
— Сигурно е това, Благородни. Аз познавам една билкова отвара, към която се добавя мляко и коняк, и яйца на прах, която много помага в подобни случаи. Да им приготвя ли?
Тори кимна.
— Това е отлична идея, но хайде да я направиш, когато станат. Предполагам, че ще е по-късно, следобед. Да ги оставим да поспят.
— Ще се върна с отварата по-късно, Благородни — каза вестрито и се затътри към вратата. Тори отстъпи, за да може слугата да мине.
До тук, добре.
На вратата се почука. Броглин отвори и на прага застана Бранден дел Бранден, свеж и спретнат в бели ленени къси панталони и туника. Наметката му бе още едно съвършенство от бял лен, не по-голяма от кърпа, наметната небрежно на рамото му. Единственият контраст бяха тежките боти и семплият колан за сабята.
— Добро утро, Ториан дел Ториан младши — каза той. — Негово Топлейшество би искал да има компания, докато похапва тази сутрин. Изпрати ме да предам на баща ти честта да се присъедини към него, стига вече да се е събудил и да е станал.
Тори долови тежките удари на сърцето си. По дяволите, по дяволите, по дяволите, вече ги хванаха. А и нямаше как да забави нещата поне за още един…
— Смирено моля за извинение — намеси се Броглин и сведе глава. — Заслепен съм от неудобство — продължи той. — За мой искрен срам вече сервирах на Ториан дел Ториан стари, на жена му и на момичето и те се върнаха в постелите, защото сънят е най-добрият лек за болестта на виното, макар сънят да идва непълноценен. Свеждам глава в знак на покаяние, но аз…
— Млъквай, вестри — каза Бранден дел Бранден грубо. — Достатъчно. Както изглежда, ще трябва да разочаровам Негово Топлейшество, въпреки че нямам никакво желание да го сторя. И все пак не съм сигурен, че би желал един опиянен Ториан дел Ториан на масата си.
На харизан кон зъбите не се гледат, помисли си Тори.
Сърцето му още блъскаше в гърдите, когато той повдигна вежда.
— Херцогът изрично ли спомена Ториан дел Ториан старши, или просто покани Ториан дел Ториан?
Бранден дел Бранден се усмихна.
— Второто, с искрено забавление мога да подчертая. Предположих, че…
— Че нищо. По една случайност аз се казвам Ториан дел Ториан. — Тори бързо смъкна кърпата и я метна настрани, облече дрехите, които вестрито предвидливо му подаваше. Заподскача на един крак, докато обуваше тънките ленени панталони, а след това се пъхна в свободната бяла туника, която му стигаше до бедрата. Седна тежко на един стол, за да си нахлузи ботушите, но Броглин вече бе коленичил пред него с чифт къси чорапи. Късите набити пръсти на джуджето бяха невероятно умели, докато му обуваше чорапите и ботушите и нагласяваше панталоните с леки, едва забележими подръпвания.
Тори се изправи, пое подадения меч с колана и го закопча на кръста си.
— За мен ще бъде чест да се присъединя към Негово Топлейшество на масата за закуска. Не успях да хапна тук. Трябва да свърша… още нещо дребно тук и веднага идвам.
— Ами? Аз ще донеса…
— Налага ми се да отида до мястото, където дори и херцозите ходят сами.
За момент настъпи мълчание.
— Аха. Мястото за усамотение е…
— Знам къде е — отвърна Тори и пристъпи напред. Коридорът беше толкова тесен, че Бранден дел Бранден нямаше друг избор, освен да отстъпи назад.
Тори се обърна, за да затвори вратата след него. Вестрито бе до него.
— Нека бъдете здрав, приятелю на Бащата на всички вестри, който е Баща на все, докато не се срещнем отново — каза джуджето тихо на гърлен език, който Тори никога преди не бе чувал.
— Така да бъде, докато не се срещнем отново, приятелю на моя приятел — отвърна Тори на същия език. — Добре да бъдеш, пожелавам ти от сърце.
Бранден дел Бранден бе силно впечатлен.
— Ти говориш и езика на вестрите? Как е възможно това?