Ето, това вече бе вкусно. С повече месо, отколкото обикновено, и с изключителен аромат.
Както и всичко на масата.
Трябваше да е уплашен. Всеки, дори с половин мозък и четвърт надбъбречна жлеза, която да бълва адреналин, би трябвало да е уплашен, но ето че сърцето му не препускаше, а дланите му не се потяха. Много по-уплашен бе първият път, когато се опита да си пъхне ръката в сутиена на Хайди Бйерке, отколкото сега, докато седеше точно срещу Огнения Херцог.
Дебелият херцог се мръщеше срещу него.
Тори преглътна.
— След като ви обремених с присъствието си, Ваше Топлейшество, има ли някоя конкретна задача, за която бихте проявили желание да поговорим?
Бранден дел Бранден наклони глава на една страна.
— Предполагах, че ще предпочетеш да бъдеш по-неофициален с Негово Топлейшество.
— Нямам нищо против дребните прояви на неофициалност. Наистина дребни прояви — черните му очи не се откъсваха от Тори. Устните на Огнения Херцог бяха плътно стиснати. — Снощи ме информираха за… проявата ти. Чудя се дали си наясно с какво си се заел.
Тори потупа ефеса на сабята си.
— Достатъчно компетентен съм. Дори значително по-добър, отколкото си мислите.
— Оо! — Това възклицание на Огнения Херцог можеше да означава много, но също така и абсолютно нищо. Той бързо остави чашата. — Виждам, че и другите ми двама гости са вече тук.
Възрастният мъж и Херолф му се сториха твърде необичайна двойка, когато Джамед дел Бруно ги въведе на терасата. Херолф, висок и космат — валмата козина бяха единственото му облекло; зъбите — прекалено заострени, когато се усмихваше, гъстата грива — все още мокра от сутрешната баня или от плуването. Той се тръшна на един стол и посегна с дългите си пръсти към пилетата. Разкъса едно с острите си зъби, мляскането му бе съпроводено с ниско ръмжене.
— Хубаво пиле — изломоти той с пълна уста, — но на мен ми харесва повече, докато има и малко кръвчица в него.
Останалите стояха прави и чакаха. Другият бе възрастен, със сива брада, побелял; раменете му бяха малко по-изправени от обичайното, белите ленени дрехи — провиснали на слабото му тяло. Беше слаб, но не прекалено и се движеше така, сякаш всяка стъпка му причиняваше болка, въпреки че бе решен да я преодолее.
Лицето му бе изпито и ъгловато в скулите и челюстта, брадата — къса и заострена, носът — тънък и орлов. Изпод гъстите сиви вежди надничаха очите; дясното бе покрито с ленена превръзка в цвета на туниката, завързана с кожена връзка, която минаваше през косата.
Ако у този човек имаше друг цвят, освен черно, бяло или сиво, Тори реши, че това може да е единствено бельото.
Старецът пъхна палец в колана за сабята, но в жеста нямаше нито заплаха, нито перчене. Сякаш му се искаше да се подпре, макар и на себе си. Прекалено упорит, за да се облегне на нещо или на някого, прекалено горд или пък може би възпитан, за да седне, преди да е поканен. У него имаше нещо познато, въпреки че Тори не можеше да определи какво точно.
— Ториан дел Ториан — каза Огненият Херцог, — имам честта да ти представя Ториан дел Орвалд, Маестро по Дуелите.
— Ториан дел Ториан младши — повтори възрастният човек и кимна. — Син на Ториан дел Ториан, доколкото разбрах.
— Трябваше да ви срещна снощи, Ториан дел Ториан — намеси се Бранден дел Бранден, — но компанията ви си тръгна от приема доста преди Маестрото да пристигне.
— Няма значение — каза Ториан дел Орвалд. — Бях уморен след пътуването, а съм и търпелив човек. — Той си сервира няколко парчета пушена риба, изсипа в чинията си купчинка горчичено жълт сос и добави вече обелен портокал. — Мислех си, че тази сутрин ще се срещна с баща ти.
— Той е още в леглото, възстановява се след прекомерното количество местно вино, което изпи снощи.
— Жалко. Не бе чак така небрежен едно време. — Старецът отказа с махване на ръка виното, което Джамед дел Бруно се канеше да му налее. — Чиста планинска вода, ако е възможно. — Джамед дел Бруно наклони глава и след малко се върна с кристална кана за вода, като повтори безупречния начин за наливане, който впечатли Тори толкова много първия път.
Ториан дел Орвалд взе вилицата от кост и сребро, откъсна деликатно парче пушена риба и внимателно го поднесе към устата си. Сдъвка и преглътна с още по-голямо внимание, сякаш всяка дребна подробност в живота му бе толкова важна, толкова значима, че изискваше пълното му внимание.