Огненият Херцог кимна.
— Разбира се. Ще назовеш ли секундантите си?
— Искам трима, ако това не ви притеснява прекалено много.
— Това е с двама повече от обичайното, но никак не ме притеснява, уверявам те.
— Избирам Ивар дел Хивал, Бранден дел Бранден и моя дядо.
Бранден дел Бранден се ококори, докато Ториан дел Орвалд само кимна леко. Дали това беше одобрение? Трудно можеше да се прецени.
Огненият Херцог направи гримаса.
— Маестрото по дуелите обикновено се изключва от подобни неща, но… да бъде както искаш.
Стражите се настаниха пред вратата.
— Ще ти бъде донесена каквато храна пожелаеш, Ториан дел Ториан — каза по-старшият. — Междувременно, пожелаваме ти приятна почивка.
Вратата се затвори, след което се чу дръпването на тежкото резе.
Сгъваемият многофункционален нож си беше все още на мястото. Крайно време беше да си тръгва.
Нямаше да е лесно, но поне имаше някакъв шанс…
Не.
Там, където трябваше да е дупчицата в стената, блестеше метал, колкото глава на карфичка. Тори се опита да избута резето с телта, но то не помръдна.
Седна на леглото и се разтрепери.
Доста по-късно Тори надигна глава от дланите си.
Майната му, така да бъде. Ще се справи.
Той бе Тори Торсен, мътните го взели, син на Карин и Ториан Торсен, внук на Том и Ива Рьолке, и очевидно на Ториан дел Орвалд и баба, която никога не бе виждал. Той бе син на Хардуд, Северна Дакота, съсед на хора като Арни и Ефи Селмо, а след като Ефи можеше да се държи с чест и достойнство и да бъде в добро настроение, докато ракът я разяждаше отвътре, бавно и постепенно й отравяше последните дни, след като Арни можеше да се втурне в нощта, за да помогне на изпаднал в беда съсед, за бога, то Тори щеше да вдигне високо глава и да посрещне това, което му бе отредено.
Мечът му лежеше на леглото до него. Чичо Хоузи го бе направил сам, ръката му го е държала така, че се бе превърнал в продължение, в естествена част от собствената му ръка.
Това не бе просто някакъв меч. Татко и чичо Хоузи го бяха превърнали в такова оръжие, че на хората тук тепърва им предстояха изненади.
Ще им дам аз за душата. Той заблъска с юмрук по вратата.
— Отворете! — нареди властно.
Чу как резето щракна и се отдръпна, а вратата се открехна едва-едва.
— Кажи, Ториан дел Ториан младши.
— Обещаха ми възможност да потренирам в помещението на дуелистите — каза той. — Трябва да се приготвя за тази вечер. Водете ме.
Пазачът кимна.
— Както пожелаеш.
Глава 21
Тунели
В дробовете му сякаш бе накладен огън, пръстите му бяха почти изтръпнали от болка, докато Иън Силвърстайн се изтегляше нагоре към скалистия ръб и се пресягаше към каменната повърхност също като гущер на слънце.
Чуваше тежкото дишане на Хоузи, както и собственото си задавено хъркане, но нямаше достатъчно сили, за да вдигне глава и да види как е възрастният мъж.
Да се прекоси каменната седловина от Ножа на Тир до задната страна на планината, където се намираше Фалиас, бе достатъчно трудно, но изкачването право нагоре бе още по-зле.
Скалите трябваше да са разядени на стотици хиляди места, където слънцето и студът бяха отворили малки ямки, с които да се справи водата, след което трябваше да е имало още горещина и още студ, които да ги разширят, докато накрая имаше достатъчно място за растенията, които да се захванат и да ги превземат, но пукнатините в скалите бяха само на отделни места и доста раздалечени, а дори когато ги имаше, бяха пълни с мъх и дребен бръшлян, които се оказаха по-яки, отколкото би трябвало.
Те бяха достатъчни за Хоузи, който се катереше малко по-напред от Иън и успяваше от време на време да забие някой клин, който се оказваше достатъчна опора за Иън, докато използваше въже за катерене, когато пръстите на ръцете и на краката му не успяваха да намерят опора. Всичко тук бе наистина необичайно и приличаше повече на изкачването на стената, която „Спорт на Средния Запад“ бяха издигнали зад триетажната си тухлена сграда, отколкото на истинско изкачване по скали, с което Иън бе добре запознат. Хоузи пък се плъзгаше нагоре, малко назад и встрани по лицето на скалата така, сякаш имаше истинска карта в главата си.