Взе си второ парче, а после още едно и когато отвори очи, забеляза, че Хоузи му подава сбръчкания край на ябълковата наденица.
Иън бе правил доста благородни неща през живота си, но нищо не можеше да се сравни с предложението, което отправи към Хоузи.
— Вземи си и ти.
Хоузи поклати глава и пусна последното парче в ръката на Иън.
— На мен няма да подейства.
— Да подейства ли? — Нямаше да има този прелестен вкус? Нямаше…
Я чакай малко.
Вече нищо не го болеше. Той не се бе отпуснал безжизнено на скалата, без да може да помръдне, раменете не го боляха така, сякаш някой го бе ръчкал с гореща тел, главата му не пулсираше, а пръстите му не кървяха…
Пръстите му дори не кървяха. Порязаните места се бяха затворили толкова плътно, че когато прокара един от мръсните си изпочупени нокти по най-дългата рана, усети онази мека мигновена болка, която човек усеща, когато натиска коричката на рана, готова да падне. Това вече не бе дълбоката пулсираща болка, която нахлуваше, когато раната бе прясна и отворена.
Той лапна и последното парче и го задъвка бавно, преди да преглътне.
Иън се изправи без всякакво усилие, а след това помогна на Хоузи да стане.
— Има ли нещо, което трябва да знам? — Гласът му вече нямаше прегракналото звучене отпреди малко.
Дори му се стори по-дълбок и силен от обикновено.
Имаше чувството, че е в състояние да се изправи срещу цяла орда Чеда, въпреки че това си бе донякъде преувеличено.
Хоузи се усмихна.
— Много неща, Иън Силвърстайн. За момента приеми само, че овощните градини на Индун растат на няколко места и че за тях се грижат неколцина избраници сред Стареите и малцина са тези, които са опитвали плодовете им. — Той наклони глава на една страна. — Все ми се струваше, че си доста по-наблюдателен. На сутринта, след като ме довлече при Харбард, не забеляза ли колко бързо си се възстановил?
Иън сви рамене.
— Винаги съм се възстановявал твърде бързо, но чак толкова… — той сам си наложи да спре. — По-късно може би… нали каза, че бързаме. — Той вдигна поглед към склона. Може би на три-четири метра над него, някаква издадена стена му пречеше да види по-нагоре. — Хайде, да се заемаме с катеренето.
— Няма да е необходимо. — Хоузи поклати глава.
— Така ли?
Пръстите на черния мъж погалиха скалата за момент, сякаш опипваха и търсеха нещо. След това той натисна, чу се прищракване и една назъбена врата се отвори и пред тях зейна мрак.
— Оттук — каза той.
Иън го последва, след като хвърли последен поглед към небето отвън. И двата гарвана направиха по един последен кръг и се отправиха на юг, като замахваха бавно и отмерено с мощните си криле.
Е, така Харбард щеше да научи какво им се е случило досега. Важното обаче бе какво ще им се случи занапред.
Иън съвсем не бе сигурен, че предстоящото ще му се понрави.
Иън никога не бе притежавал добро чувство за ориентация, но в момента, когато Хоузи коленичи, бе сигурен, че вече са твърде далече от входа. Тунелът, който ги доведе, се разклоняваше в два странични ръкава, единият от които със стъпала, издялани в камъка, отвеждаше право нагоре. Хоузи зашепна толкова тихо, че се наложи да допре устни до ухото на Иън, за да предупреди младежа никога да не тръгва нагоре, защото тунелът щеше да го отведе в нещо като капан.
Вторият ръкав, със съвършено гладки стени, отначало ги поведе надолу и продължи да се вие ту нагоре, ту надолу, докато накрая се озоваха в малко кръгло помещение, осветено от отразена светлина, нахлуваща отнякъде над тях. Хоузи се протегна към тавана и опипа нещо като изгравиран знак. Таванът се спусна, за да се превърне в стъпала, които ги отведоха към друг, свързващ тунел с нисък таван, който се стесни дотолкова, че на Иън му се наложи да си свали раницата и да я избутва пред себе си, докато пълзеше по корем, усещаше се притиснат от бабуните пред него и му се струваше, че цялото Градище го притиска. Опитваше се да потиска напиращата паника и си налагаше да вдишва и издишва, докато пръстите на краката му го избутваха напред, докато се изкачваше напред с пълзене, приплъзване, провлачване и създаваха у него усещането, че е плъх, попаднал някъде зад стените на господния дом, докато най-сетне някаква скрита врата го отведе в нещо като шахта, където продължи да следва Хоузи, отново на лакти и колене към светлината, която се разливаше на пода на тази въздушна шахта. Хоузи вдигна един от дългите си пръсти пред устата, когато коленичи пред някаква решетка. Точно под него имаше нещо, което приличаше на открита ложа в опера, издадена над опесъчена арена.