Лек ветрец проникна през решетката и Иън долови смътния мирис на далечни парфюми и на нещо, което приличаше на торф, въпреки че не можеше да определи какво точно е това, докато крясъците на развълнуваната тълпа отекваха и вибрираха в ушите му.
А там долу, на арената бе Тори, съблечен само по къси панталонки и сандали, придружен от трима мъже, срещу които се бяха изправили други двама мечоносци.
Хоузи погледна Иън. „Моментът настъпи — изрече той беззвучно, само с устни. — Имаш ли ми доверие? Можеш ли да ми се довериш?“
„За какво, по дяволите? — отвърна само с устни Иън. — Ти нарочно не ми каза абсолютно нищо за цялата тази работа, а и сега не ми казваш нито дума.“
„Самата истина, Иън Силвърстоун — отвърна Хоузи. — Но можеш ли да ми се довериш сега, да ме последваш и да направиш това, което ти казвам, въпреки че рискът ще е огромен, а пък отплатата съвсем истинска?“
„Ами ако не мога да ти се доверя?“
Хоузи извади кожената торба, в която бяха останалите ябълкови наденички, приготвени от Фрея. „Поне на нея имаш ли доверие?“
Хоузи изсипа на купчинка ябълковите наденички, подреди ги внимателно настрани, а след това измъкна и единственото останало в торбата — някакъв дребен предмет, увит в намаслен плат. Възрастният мъж го постави в ръката на Иън.
Иън го разопакова с треперещи пръсти.
Това бе малка дървена гравюра, нищо повече. На нея бе изобразен фехтовчик в поза сиксте, лицето му бе покрито от решетъчна маска.
Хоузи постави миниатюрен меч в ръката на фехтовчика. Не, това не бе меч, беше рапира, с изтънено, изковано от гъвкава стомана острие. Фехтовчикът бе прекалено слаб, наистина слаб, въпреки че това донякъде бе прикрито от бухналата туника и късите панталони…
„Боже господи. Та това съм аз.“
„Имаш ли доверие на нея? — попита отново с устни Хоузи. — Съгласен ли си, че Фрея ти желае само доброто и ти каза да бъдеш себе си, да бъдеш такъв, какъвто си…“
„Има толкова много, което премълчаваш и не ми казваш“ — отвърна Иън.
„Ще ти кажа следното — продължи Хоузи. — Тук те очаква битка и ти си последният, най-добрият шанс, тя да бъде спечелена. Нито Тори, нито пък аз. Само ти.“
„Ти не струваш чак толкова много — промълви някъде в главата му гласът на баща му. — Старецът си няма и представа, иначе нямаше да разчита чак толкова много на теб. Може би дори не разчита. Сигурно иска да те жертва, за да се отърве от теб. Толкова може и да струваш.“
„Направи го сега!“ — помисли си Иън, а след това заговори на глас.
— Направи го сега. — Нямаше смисъл да шептят, вече не.
Господи, почувства се толкова добре.
Хоузи направи движение към решетката.
— Идвам с теб след минутка.
Няколко лица от ложата вече се бяха извърнали нагоре и наблюдаваха с широко отворени очи решетката. Иън се опря с гръб на стената на тунела, ритна силно веднъж, два пъти, три пъти…
Металната решетка изскърца в знак на протест, след това поддаде и се срути.
Хиляди очи се приковаха в Иън Силвърстайн, когато той скочи леко на пода в ложата.
Глава 22
Дуелистът
Тори тъкмо бе приключил да загрява, когато пристигнаха и тримата.
Кръглото студио за фехтовка бе разположено високо в една от кулите. То представляваше точен разрез на самата кула, в която се влизаше и излизаше по централно спираловидно стълбище. Бе почти сигурно, че под тънката ратанова рогозка на пода са скрити един или повече от тунелите, които прорязваха града, но тъй като бяха под рогозката, а Тори не беше, а и стражите, оставени на горния и долния етаж, непрекъснато надничаха; той нямаше как да огледа внимателно и подробно.
През решетките на прозорците от слънчевата страна нахлуваха лъчите, а от другата страна бяха спуснати капаците, сигурно за да не духа прекалено силно. Можеше да ги отвори, но не го направи. Това бе последното, от което се нуждаеше — да се изпоти, докато тренира, а от студения вятър мускулите му да се схванат и движенията му да се забавят.