Върна на стойката сабята, която бе използвал, и се отпусна на рогозката, за да направи няколко разтягания, като непрекъснато си повтаряше, че трябва да има търпение. В момента не можеше да направи нищо, за да помогне на мама, татко и Маги, а ако не победеше тази вечер, нямаше да може да направи нищо за никого повече.
Затова си наложи маска на спокойствие.
Тренировката до този момент бе достатъчна, за да му отпусне мускулите, да го загрее, но не толкова интензивна, че да го умори. Това бе тайната на тренировките преди двубой. Все пак, независимо дали наградата бе стандартната купа масово производство или възможността да дишаш още един ден, нека тази награда ти носи удоволствие, но не чак толкова, че да те отегчи.
Сега обаче бе различно. Един турнир представляваше серия от срещи, всяка траеше само няколко минути, като ти оставаше достатъчно време, ако победиш, да обмислиш следващия двубой, да проучиш предстоящия опонент, а ако загубиш, времето бе твое, за да огледаш останалите и да забележиш издайническите грешки, които се повтаряха.
Днес не го очакваше нищо подобно и затова Тори бе поискал Ториан дел Орвалд да бъде един от секундантите му.
И тримата секунданти пристигнаха заедно. Ториан дел Орвалд се движеше трудно, но без да отстъпва на по-младите, облечен в сиво и черно. Превръзката на окото му бе все още от същия бял лен като сутринта. Ивар дел Хивал бе мъж, подобен на мечка, с едрите си гърди и разлято шкембе, прикрити от туника в зелено и кафяво, пристегната в талията от колана на меча. Бранден дел Бранден, слаб и елегантен с току-що оформена брада и лека туника в телесен цвят над искрящо бялата спретната риза.
Тори се изправи.
— Благодаря ви, че дойдохте.
Ториан дел Орвалд се усмихна леко, когато се подпря на обвития с ратаново покритие стълб и се постара стойката му да излъчва нещо небрежно, вместо да покаже, че движенията го затрудняват и му причиняват болка.
— Какво искаш да направя за теб, Ториан дел Ториан младши?
— Ами, първо — каза Тори, — бих искал да ме наричаш Тори, както дяд… както ме нарича другият ми дядо. Както ме наричат и всички останали.
Леката усмивка отново се появи и в нея се прокрадна веселост, макар и едва забележима, а също и самообладание, което бе задължително и необходимо.
— Да, Тори, съгласен съм, разбира се. Може би тъкмо заради това ме избра? — Усмивката му не стана по-широка, но определено вече бе по-искрена.
— Не — поклати глава Тори. — Нуждая се от помощта ти. Няма да имам възможност да… — на берсмолски нямаше дума за „оглеждам“ — анализирам техниката на Станар дел Брунден. Има ли той някакви предпочитания, навици, прави ли грешки, от които да мога да се възползвам?
Маестрото по дуелите поклати глава.
— Не. Няма. О — продължи той и махна отривисто с ръка, — може би мисли малко по-стратегически, отколкото тактически, но едва ли ще успееш да го победиш с подвеждащи удари. Просто няма да се хване. — Той погали брадата си с два пръста. — В двубоите до първа кръв действа напълно механично. Никога не съм го виждал да се насочва към тялото, ако може да докосне я ръка, я крак, а при обикновени схватки проявява опортюнизъм. — Слабите рамене на стареца се свиха веднъж. — Не съм го наблюдавал в смъртоносен дуел. Подобни неща, независимо от обстоятелствата, в които ти попадна, се случват много рядко. Има млади селянчета, които си играят с дървени пръчки и си въобразяват, че са мечоносци, и се предизвикват един друг, като си въобразяват, че са от Стоманения Род, но от поне десет години не се е появявал някой достатъчно добър или жесток, който да създаде на представител на гилдията неприятности или пък да го убие.
Ивар дел Хивал свирна през зъби.
— Аз съм се дуелирал със Станар дел Брунден, както и с повечето от гилдията, които са минавали тук…
Маестрото на гилдията се усмихна.
— И рядко ти се е случвало да отбележиш точки срещу тях.
Ивар дел Хивал изсумтя.
— Аз съм само ординарец в Пламенния Род и работата ми е да надзиравам две села, дори не ми остава време да се опитам да си намеря нова съпруга, още по-малко пък да прекарвам безкрайни часове в тренировки, както правех едно време със сина ми.
— За нещастие, е така. Затова може да се окаже изключително неприятно, ако се замесиш в тази история. — Ториан дел Орвалд докосна ухото си с пръст, а след това го премести в ъгъла на здравото си око. Жестът може и да беше несъзнателен, но можеше и да означава, че Ивар дел Хивал трябва да внимава да не го подслушват и да не го следят.