Ето. Каза каквото трябваше. Тори бе прав. По един или друг начин тук ставаше въпрос за чичо Хоузи, не за него. А по един или друг начин, Огненият Херцог бе разбрал, че чичо Хоузи е наблизо, и бе предизвикал настоящето, за да го принуди да се разкрие.
Ами Иън? Иън в ролята на шампион? Не. Иън бе по-добър фехтовчик с рапира от Тори, но когато ставаше въпрос за свободен стил или за истинска битка, Иън нямаше никакви шансове срещу такива като Станар дел Брунден.
Не можеше така. Трябваше да се бие Тори, не Иън. Тори бе трениран още от раждането си за този момент, не Иън. Иън бе просто, ами, просто един от приятелите му. Тори бе…
— Не — каза Тори. — Аз ще изляза на арената. Аз ще се бия.
Чичо Хоузи погледна надолу към него с тъга в очите. Един от дългите му пръсти се вдигна към външния ъгъл на лявото му око и избърса една тъмна сълза.
Капка кръв. Как е успял чичо Хоузи да се пореже близо до окото и какво означаваше всичко това?
— Ти вярваш ли ми, млади Ториан? — попита той. Думите му бяха леко завалени накрая, както обикновено. — Вярваш ли ми достатъчно, за да отстъпиш настрани сега, веднага, и да позволиш на друг да ни защитава и двамата, след като знаеш, че това противоречи на всичко, което ти е ясно и за което си бил възпитан? Можеш ли? Ще го направиш ли?
Иън се изправи пред него.
— Ами на мен, Тори? Аз доверен приятел ли съм ти, или просто случаен познат? — Той се усмихна криво. — Може пък следващия път да ти дойде и на тебе реда. Знам… от достоверен източник, че тук трябва да се бия аз, че този двубой е за мен, за Иън Силвърстайн, загубеняка. Момчето, което е само фехтовчик с рапира и не става за кой знае какво друго, освен да побутва с тази рапира и без това бързия ти ум.
Тори отвори уста, за да протестира, но Иън го накара да замълчи, като вдигна длан.
— Може би някой друг път — каза Иън. Надигна глас. — Приемаш ли ме за свой шампион? — попита той на висок глас. А след това продължи приглушено. — Не се ебавай с мен, Тори. Преживях прекалено много и дойдох прекалено далече заради това тук.
Трябва да имаш доверие на семейството си, на съседите, на приятелите. Никой в Хардуд не бе казал точно това, нямаше нужда да бъде казано с думи. То бе също като дишането, то бе нещо, което просто трябваше да сториш.
Тори разкопча колана на меча и го пусна от едната си страна.
— Приемам те. — Погледна ядно към Огнения Херцог. — Приемам Иън за свой шампион в това предизвикателство.
Огненият Херцог, все едно че не го чу. Той погледна към чичо Хоузи.
— И ти ще се подчиняваш изцяло на заповедите ми, ако моят шампион победи този Иън Силвърстоун, този ваш шампион.
Чичо Хоузи кимна.
— Да.
Огненият Херцог изглеждаше някак си по-як и по-малко тлъст, когато пусна наметката си настрани.
— Тогава условията ти са приети и в този случай аз ще бъда шампионът на моя Род.
Той се движеше много по-леко, отколкото някой би очаквал от човек с неговото туловище. Прескочи парапета и се приземи леко на пясъка на амфитеатъра.
Вдигна меча си.
— Готов съм, Иън Силвърстоун.
В ума на Иън се прокрадна шепнещ глас.
„Не ме затруднявай, загубеняко, и ще те довърша бързо.“
Глава 23
Фехтовчикът
На Иън едва му остана време да извади сабята, когато Огненият Херцог го нападна.
„Не се съпротивлявай. Отстъпи и приеми истината!“ — продължаваше да шепти гласът в главата му.
Майка му стара.
Иън отстъпи назад и едва успя да парира пробната атака на Херцога.
„Остави ме да свърша бързо, така и на теб ще ти бъде по-лесно. Не вади оръжието. Така само ще се опозориш.“
Иън не се бе изправил срещу благородник от Средните Владения, а срещу един от Стареите — туата или туарин, или каквото там по дяволите бе това създание. Стареите можеха да си променят формата до различна степен. Този тук бе приел лика на Херцога на Пламенния Род за…
Нямаше време да мисли защо. Мечът на Иън парира високата атака на Огненият Херцог, сякаш следвайки своя собствена воля, а когато Огнения Херцог се канеше да нанесе следващия си удар, Иън се опита да го спре, но противникът отбягна удара с лекота. Движеше се с невероятна лекота, сякаш бе мускулест атлет, облечен в надуваем костюм, а не някой затлъстял дебелак.