„Не смей да вдигаш ръка срещу мен, момче!“ — отекваше в главата му.
Все едно че гласът бе на Бенджамин Силвърстоун.
Не, не, не, това тук нямаше никакъв смисъл. Този тук не бе старият мръсник, не и тук. Огненият Херцог се бе добрал до мозъка на Иън и бе открил гласа и думите от кошмара, който бе преживял Иън.
„Просто свали меча и да приключваме. Стига с тези тъпи робинхудовщини.“
Та в края на краищата той владееше само фехтовка с рапири, която беше толкова полезна в истинска битка, колкото и плетенето. Тя не те учеше как…
През ръката му се стрелна болка, когато острието на Огнения Херцог проби защитата на Иън, върхът за малко не го рани, а той успя да парира отново. Ритъмът, стъпките и ударите бяха запечатани в главата и мускулите му, той не ги следваше, те се бяха превърнали в част от него. Не му се налагаше да мисли, за да се фехтува, поне не и на съзнателно ниво.
„Точно така, така ще ме улесниш, а тогава и аз ще направя всичко много по-лесно за теб, червей невзрачен. Накрая резултатът ще бъде все същият.“
Огненият Херцог беше прав. Иън нямаше никакъв шанс. Това бе работа за дуелисти, а Иън умееше единствено да се фехтува с рапира. След всичко, което преживяха заедно, Хоузи го бе подмамил, натика го в центъра на амфитеатъра, както шахматист мести пионките към центъра на дъската, за да ги плени противникът, в опита си да накара врага да оголи позициите си, може би, за да защити по-ценните фигури, може би, за да осъществи някаква сложна маневра.
А Иън бе само фехтовчик, само пионка, само…
Не. По дяволите. Не. Фрея му каза, че е ценен такъв, какъвто е, и той й бе повярвал.
„Господи, дори бих могъл да повярвам в себе си.“
Той не бе просто фехтовчик с рапира, той бе най-добрият фехтовчик с рапира, който успя да стане, а това не само че бе изключително ценно, но си бе струвало усилията и ако в думите на Фрея се криеше някакво завоалирано послание, то бе тъкмо това.
Можеше да продължи да анализира цял ден как Огненият Херцог се бие като дуелист, като избягва да предоставя възможности за удар на противника си, защото сега цялото му тяло бе мишена, как не напада, без да е отбил противниковото острие настрани, защото при истинските схватки нямаше никакво значение дали си успял да отбиеш чуждата атака и да нанесеш удар, ако ударът на опонента ти попаднеше на по-важна част от анатомията ти, отколкото твоят.
Ето затова фехтовчиците с шпаги почти винаги успяваха да победят играчите с рапири в истинските схватки, защото рапирите предоставяха възможност да се научиш не просто на един спорт, но те бяха и вид изкуство, докато с шпага се възпроизвеждаше истински дуел. Да, дуелите с рапири бяха започнали като симулация на истинските дуели, но те не бяха истински дуели. Те обикновено приключваха с първа кръв или с нанасянето на противника на множество дребна рани, които го омаломощаваха.
Да нараниш истински опонента си, така че да отбележиш точка при дуелите с рапири, се изискваше удар, който ако бе истински, би застрашил живота на човек, а най-вероятно бе да се стигне до неговата смърт.
А и всичко това няма никакво значение, защото едно обикновено острие няма да успее да прекрати живота на един Старей, както и топка памук няма да може да те убие теб, момче.
Нищо няма значение. Иън не бе опитен с шпагите, не бе дуелист и когато видя пролука, през която върхът на меча му щеше да докосне Огнения Херцог точно под мишницата…
… нямаше значение, че при този удар Иън ще се изложи на противниковия замах от главата до краката, независимо дали Огненият Херцог преценеше да парира или не…
… той настъпи и върхът на меча му изсвистя във въздуха.
Заби се поне сантиметър и половина в тлъстините на Огнения Херцог, докато мечът на Негово Топлейшество прониза Иън точно над талията.
Никога не бе усещал толкова силна болка.
Иън се олюля назад, свободната му ръка притисна раната, сякаш за да му помогне да се задържи прав. Беше стиснал зъби и въпреки това нещо между вик и стон се изплъзна от устните му.
Полузаслепен от болка, Иън се опита да изпълни секонд, но врагът пресрещна острието му във въздуха.
Насили се да диша. Нямаше значение колко боли. Имаше нужда от кислород, имаше нужда да се движи, а без въздух в дробовете щеше да умре. Иън си пое накъсано дъх.
Защо не беше мъртъв?
Наложи се да съсредоточи поглед. Огненият Херцог бе на няколко метра, бялата му риза бе напоена с кръв също толкова червена, колкото и тази по върха на сабята му, устата му бе отворена на свинското подпухнало лице. Капки пот полъскваха по бузите и над горната му устна, а в ъгъла на устата се бе събрала бяла пяна.