Никой не би ги сбъркал за братя. Годините, прекарани на слънце и вятър, бяха прорязали бръчки по мургавото лице, а на някога правия му нос сега се виждаше леко изкривяване, сякаш е бил чупен. Едната страна на лицето му бе пресечена от белег, който приличаше на Хайделбергския белег3, който бившите нацисти, тренирали отбора от Дартмут, сигурно са дооформяли с червен грим.
Като се изключи това, че Хайделбергският белег бе тънка побеляла линия, изключително внимателно оставена да заздравее, без следи от шевове, този на бащата на Тори приличаше на дълга бяла гъсеница, закачила се за бузата му.
Той придаваше заплашителен вид на усмивката му.
— Ти сигурно си Иън Силвърстоун? — попита той. Гласът му бе дълбок, но много по-тих, отколкото Иън си представяше.
— Да, господине — каза Иън и пъхна рапирата под мишница, за да си свали ръкавицата. — Иън Силвърстайн, господине. Тори каза, че няма да има проблем да използвам тази зала — посочи той лентата за фехтовка.
— Аз съм Ториан Торсен — отвърна по-възрастният мъж и пое ръката на младежа. — Съжалявам, че ти сбърках името. Все превеждам имената. Разбира се, че можеш да използваш залата, когато пожелаеш. Ти си гост в дома ни. — Дланта му бе здрава, мазолеста и мускулеста. Стисна силно ръката на Иън, но без да го кара да се чувства като на състезание по канадска борба.
Иън одобри този подход.
Торсен наклони глава на една страна.
— Предимно с рапири ли се занимаваш? Или ми се стори, че има и елементи от меча, когато се отдръпваш?
Иън се усмихна.
— Надявам се да не е така. Няколко месеца се занимавах със саби, но май съм по-добър с рапира — каза той и вдигна ръка, за да подчертае негодуванието си. — А с нея съм много по-добър, отколкото с шпага и значително по-добър, отколкото в онази дивотия в свободен стил, дето Тори си пада по нея.
Дали не долови едва забележима сянка на неодобрение у Торсен? Я да върви по дяволите.
„Когато така нареченият ми баща ме изхвърли от къщи, единственият начин, по който можех да се издържам, бе онова, което Бенджамин Силвърстайн наричаше «ония робинхудовски простотии», и затова се налагаше да съм добър. Наистина съм добър с рапира и, като изключим гнусната пролетна ваканция, когато залата е затворена, винаги има начинаещи, които искат да започнат уроци с рапира, а пък аз нямам време за играчки и забавления.“
Фехтовката може и да е спорт, хоби за някои, но Иън не можеше да си позволи да има хобита. Цели и хобита бяха напълно несъвместими. Иън се бе заемал с покер, с катерене, а след това и с фехтовка поради една-единствена причина — за да се издържа. Изостави това, което му допадаше най-много, катеренето, веднага щом стана ясно, че то отнема прекалено много време и пари, докато станеш достатъчно добър, за да преподаваш или да те поканят за гид. Зае се с фехтовката и напредна бързо, а всеки глупак, който не зависеше от картите, можеше да изкара пари на покер, ако играеше разумно и предвидливо.
Просто трябваше да си познаваш играта.
— Не ти ли харесва свободният стил? — попита Торсен.
— Не че не ми харесва, господине — поклати глава Иън. „Може да си мисля точно това, но няма да ти го кажа.“ — Не че не ми харесва. Просто рефлексите ми са най-подходящи за рапира и някак не ми се удава да ги променя така, че да стават за шпага, нито пък похватите, нито пък нагласата за времето. — Май не се получи много добре. Самата мисъл, че фехтовчиците, които не ползваха рапири — фехтовчици с тежки оръжия, както се наричаха често с презрително сумтене — имаха различна нагласа за времето от фехтовчиците с рапира, не му допадаше особено.
Може пък и да бяха прави.
Той опита друг подход.
— А освен това, може и да съм побеждавал Тори на два пъти от дванайсет, но ми се струва, че това е един доста потискащ резултат. — Това беше твърде преувеличено, но не чак толкова, колкото на него му се искаше. Тори бе страхотен фехтовчик. А когато се съобразяваше с правилата на свободния стил, където целта е да докоснеш противника без значение къде — независимо дали с острието или с цялата дължина на оръжието, той бе във вихъра си.
— Сигурно е така. — Торсен пропука с кокалчетата си. — Рапирите са приятни. Искаш ли да направим един спаринг за няколко минути? Аз май… ами от доста време не съм държал рапира.
Той вече се бе отправил към металносивия шкаф в другия край на залата, когато Иън кимна.