Всяко движение бе истинска агония за Иън, но въпреки това той вдигна острието и направи стъпка към Огнения Херцог.
„Това не е обикновено острие, Херцоже — помисли си той, сигурен, че опонентът му продължава да му чете мислите, когато забеляза, че Негово Топлейшество пребледня още повече. — Орфиндел го е изковал сам.“
Дори и тогава да не го е знаел, направил го е за мен.
За мен.
Той е бил прав. Тук не става въпрос за жертва. Аз съм човекът, който ще ти види сметката, смотаняко. Не съм просто, приятел на Тори, аз съм именно този, който трябваше да е тук в този момент.
Ето това е тайната, да знаеш, Огнени Херцоже, или пък туарин или туата, или Огнен Гигант, или каквото там си в действителност. Всичко е много просто. Фехтуването е просто някаква глупава робинхудовска боза за баща ми, а за теб не е нищо повече от игра. Аз пък дори не съм най-добрият и някога се заех, само и само да направя напук на оня дърт гнусляр, защото той го презираше, а после продължих, защото това бе единственият начин да се изхранвам.
Господ ми е свидетел, стари мръснико, може и да не съм най-добрият фехтовчик на света, но работих упорито, за да постигна най-доброто, на което аз съм способен, а тук се иска точно това.
Може и да си в състояние да победиш всеки мечоносец, защото си по-бърз, защото отлично знаеш как се бият, защото можеш да им четеш ума и защото те нямат представа как да си оставят вратичка, което го могат само фехтовчиците с рапира.
Да, можеш да ги измъчваш, докато се предадат или докато дребните рани, които си им нанесъл им изцедят кръвта.
Но няма да успееш да направиш това с мен.
Аз съм добър с рапирата и пет пари не давам дали острието ти ме поразява, стига и моето да се добере до теб, защото не съм обучаван да се целя в такива незначителни местенца като пръстите на краката или пък коляното, или дори ръката.
Защото аз съм добър с рапирата, смотаняко, и щом ми се предостави удобен случай, ще удрям, за да те убия при всяка възможност.
Мога да понеса всяка рана, която ми нанесеш, мога да понеса всичко, което си ми подготвил, и ще има и още, докато…
Иън предприе стремителна атака, за която нито един фехтовчик с шпага не би дори помислил, с острие, насочено право напред, и съвършена стойка. Дори не направи опит да парира идващия от противника удар. Върхът на оръжието му бе в идеална права. Подмина мястото и момента, където острието на Огнения Херцог се готвеше да го порази, мускулите и тялото му извършиха движение по-бързо от мисълта и върхът се заби в плътта на Огнения Херцог и прониза сърцето му без усилие.
И какво от това, че частица от секундата след това острият връх на сабята на Негово Топлейшество прониза собствения му корем и превърна целия свят в алена болка, която не искаше да си отиде.
Той бе нанесъл удара пръв, все пак.
Беше отбелязал точка.
Иън лежеше на горещия пясък, а болката бе… далечна? Неуловима? Не, не бе това. Тя не си бе отишла, макар и всичко да се случваше на друг, на някого, когото Иън обичаше, не на него самия, вече не.
— Не мърдай, Иън Силвърстайн — прошепна тихо и завалено Хоузи. — Направих каквото мога за момента. Ще бъдеш напълно изцерен, обещавам ти.
— Но…
Иън отвори очи. Беше му трудно да вижда. Тялото, проснато на пясъка до него, мъртвите очи, втренчени в резбования таван над тях, му се сториха някак близки, и въпреки това…
— Ти спечели. — Тъмното лице на Хоузи скриваше целия свят. — Огненият Херцог е бил огнен гигант. Отдавна е приел лика на Негово Топлейшество. — Нежни пръсти докоснаха челото му и сякаш накараха клепките му да се затворят. — Сега спи. Ще поговорим по-късно.
— Не. Трябваше да…
„Да“ какво? Беше свършен, засега, за момента.
Хоузи се приведе по-ниско и прошепна нещо. Иън усети топлия му дъх до ухото си.
— Баща ти нямаше да се гордее с теб, Иън — шепнеше той толкова тихо, че никой друг нямаше да успее да го чуе, — но това е, защото е пълен глупак.
Горещи сълзи рукнаха по лицето на Иън, въпреки че не можеше да разбере защо. Не го болеше чак толкова много, вече не.