— Сметнах, че една малка закуска би била много подходяща — каза Джамед дел Бруно, — независимо от часа. — Той се отдалечи в единия край на стаята, отмести гоблена и отдолу се показа стена, която изглеждаше напълно обикновено. — Покойният Негово Топлейшество държеше най-ценните си вина и ликьори тук — каза той, докато натискаше две точки с двете си разперени длани.
Тори кимна. Щеше да натисне и двете места, точно където тънката стена е достатъчно податлива, след това ще изчака, за да преброи до три, за да може скритият механизъм да приведе лостовете в точното положение, а след това щеше да удари стената на мястото между дланите си.
Джамед дел Бруно стори точно това. По лицето му може и да трепкаше тайнствена усмивка, когато нащърбената врата се отвори и разкри ниша, колкото гардероб, изпълнена с прашни бутилки, подредени легнали. Джамед дел Бруно внимателно избра една от тях, след това извади тапата с опитните си пръсти и напълни широките винени чаши с наситеночервената течност веднага щом един от вестрите донесе чаши.
Тримата вестри разнасяха хляб и вино и едва след малко Тори забеляза, че единият от слугите е Броглин.
— Моля те да ме извиниш, Броглин — каза той на езика на вестрите и пое чинията с една ръка, а чашата с другата. — И бих искал да ти благодаря за помощта, която ми оказа.
Джуджето се поколеба за момент, а след това сви рамене.
— Така и трябваше да бъде, Ториан дел Ториан — каза той на същия език. — Въпреки че те чака много, което да научиш за дискретността. Трябва ли всички да разбират, че съм готов да ти служа, независимо от цената?
Тори се изчерви.
— Че за какво му е на някого тук да знае езика на вестрите? — попита той.
— Защото знанието е нещо ценно — отвърна Ториан дел Орвалд на вестри. Той изсумтя. — Човек би предположил, че баща ти те е научил.
— Защото си струва да знаеш езика на тези, които са ти подчинени — отговори Джамед дел Бруно също на вестри.
— Защото е изключително ценно да знаеш езика на тези, които управляваш — каза лорд Сенсевер на същия език, широко усмихнат. — Да си член на управляващата класа, също изисква работа, не е ли така?
Чичо Хоузи сви рамене.
— Няма да имам нищо против да разбера за какво си говорите всички вие, но сигурно ще е прекалено много.
Не може да бъде. Чичо Хоузи да не разбира езика, всъщност езика, който сам бе създал. Толкова ли голяма част от мозъка си бе унищожил?
Тори запази спокойствие.
— Нищо важно, чичо Хоузи. — Той махна с ръка. — Само че трябва да намеря Скрит Проход, за да се върна у дома. Те нямаха кой знае каква преднина пред Чедата. Ще имат нужда от помощ, а всяка минута…
— Си е просто една минута — продължи Броглин на езика вестри. — И винаги ще си остане така.
Джамед дел Бруно кимна.
— Можеш и да им кажеш, ако ли не, ще им кажа аз.
За момент се възцари мълчание.
— Добре, тогава — каза Джамед дел Бруно. — Мога да ви покажа Тайния Проход, по който покойният Негово Топлейшество изпрати Чедата. Няма да е много трудно да им откриете следите, поне отначало. — Той се намръщи. — Имало е разни инциденти. Изглежда, някой е сипал доста силен пургатив в последното ядене на Чедата, преди да тръгнат. Това ще ги забави, поне докато не им се изчисти организмът. — Той доля още вино. — Винаги съм смятал, че една надпревара е много по-интересна, когато на плячката й се даде възможност да избяга.
— Значи трябва да побързаме. Дори и да успеят…
Чичо Хоузи вдигна ръка.
— Тори, Тори, прекалено малко вяра им имаш. Те ще се справят отлично, а не подценявай съседите си. Довери се на майка си и на приятелката си, както и на баща си. — Той помисли за момент. — И все пак, ако ни покажеш обратния път, Джамед дел Бруно, според мен няма да е зле младият Ториан, Иън Силвърстоун и аз да се върнем там, макар и за малко.
Вратата се отвори отново и влезе Иън Силвърстайн, преметнал раница през рамо. Беше облечен в черна туника с червено-оранжев кант и панталон, каквито обикновено носеха офицерите в Пламенния Род, но ботушите си бяха неговите, а мечът на кръста бе този, който чичо Хоузи му бе дал.