— Да викнем Джамед дел Бруно и да заминаваме — каза той.
Бранден дел Бранден сякаш се успокои, въпреки че до този момент Иън не го бе забелязал, че е напрегнат. Бранден се извърна към Тори.
— Искам да те помоля за нещо.
Тори наведе глава на една страна.
— Казвай.
— Предай на Изключителната Маги, че тук е оставила поне един обожател, който ще се погрижи положението й във Фалиас да е… каквото подобава.
Сенсевер отново отпи от виното си.
— А, съмнявам се, че това е необходимо. Връзката й с всичко, което се случи, гарантира огромен интерес към нея самата, въпреки че младите обожаеми в Рода все още не бяха започнали с клюките за това колко бързо възприема и колко бързо е свикнала не само с приятната страна на живота на благородниците, но и с практичните умения. — Той вдигна чаша към Тори. — Очарователна млада дама.
Тори кимна.
— Ще й предам — каза той и на двамата. — Аз самият доста… държа на нея.
Бранден дел Бранден махна с ръка.
— Една обожаема трябва винаги да има право на избор.
Иън прикри усмивката си с ръка. Изглежда някой бе хлътнал по Маги.
Внезапно през ума му мина една мисъл. Не бе видял нищо, освен дрехите си…
Остави раницата си долу, отвори я отново и зарови вътре с нарастваща паника, докато най-сетне не откри кожената торбичка, която Фрея му бе дала, и я отвори.
Ябълковите наденици си бяха вътре, както и увитата фигурка — миниатюрният й меч, положен настрани.
Другите го наблюдаваха как не успява да свали очи. Почувства се неловко, затова отново уви фигурката и я прибра.
— Подарък от приятелка.
— Приятелка значи? — повтори Тори.
Иън се ухили.
— Разбира се. — Повдигна раницата на гърба си. — Тръгваме ли?
— Трябва да дочакаме Джамед дел Бруно и…
— Самия мен — избумтя гласът на Ивар дел Хивал от вратата. — А пък аз съм съвсем готов. — Той беше захвърлил типичната за Градището ливрея и се бе преоблякъл в бяла риза и кафяви панталони, които биха изглеждали напълно обикновени по улиците на Хардуд или където и да е, ако не се обръщаше внимание на малко странната им кройка и факта, че отпред нямаше цип, а копчета, които дори не бяха скрити.
Не биваше да се забравя и коланът за меча, но Иън вече бе толкова свикнал с това, както и с меча на собствения си кръст. Сигурно трябваше да убеди Ивар дел Хивал да си отреже опашката и да пооформи малко щръкналата брада, но дори и така приличаше на поостаряло хипи, макар и доста мускулесто.
Тори се изправи и зарови в раницата, а след това посегна да закопчае меча на кръста си.
— Бранден дел Бранден — каза той. — Благодаря ти за гостоприемството и се надявам отново да се възползвам от него. — Обърна се към лорд Сенсевер. — Благодаря ти за любезните пожелания, отправени към семейството ми и към мен.
— Да. На всяка цена ги предай на баща си и на майка си, както и на Изключителната Маги.
Тори кимна.
— На всяка цена.
Ториан дел Орвалд се изправи, но с едната ръка се държеше за края на бюрото.
— Аз ще те изпратя до скрития изход, момчето ми — каза той. — Ако нямаш нищо против компанията ми.
Момчето ми? Иън вдигна едната си вежда.
„По-късно“ — каза му само с устни Тори и се обърна към Ториан дел Орвалд.
— С удоволствие, господине. Може би когато се върнем, ще имаш възможност да ме представиш на майката на баща ми.
— Да, баба ти много ще се зарадва. — Ториан дел Орвалд се усмихна. — На всяка цена ще намеря възможност — отвърна той. — Надявам се това да не е прекалено далече. — Той прочисти гърлото си и сякаш му бе трудно да продължи да говори.
Раницата никак не олекваше на гърба на Иън.
— Ей, Тори, не свърши ли вече със сбогуванията? Хайде да потегляме, че път ни чака.
Хоузи се усмихна.
— Това ми хареса.
Бяха два етажа по-надолу и няколко коридора встрани, когато Тори спря внезапно и отвори уста, а очите му останаха приковани в нещо далечно.
— Мамка му.
Той изхлузи раницата и я пусна на земята до Джамед дел Бруно.
— Връщам се веднага — каза той и хукна по обратния път.
Иън погледна към Хоузи, който зяпаше учудено след него.
— И аз не знам, Иън Силвърстайн — каза той.