Ивар дел Хивал пусна собствената си раница на пода.
— Вие двамата най-добре се погрижете за момчето — каза той. — Аз ще ви чакам тук — обясни той, докато помагаше на Иън и Хоузи да свалят раниците си.
Тори бе доста пред тях, а и бе хукнал много по-бързо, отколкото на Иън му се искаше да може, или пък, отколкото бяха възможностите на Хоузи. Когато Иън, Хоузи и Ториан дел Орвалд най-отзад, стигнаха в кабинета, Тори бе вече коленичил на пода до тайния сейф, който бе почти целият пълен със злато.
Тори изхвърляше шепи златни монети и по-скоро ги разпиляваше, отколкото да ги струпва на пода, докато Бранден дел Бранден, лорд Сенсевер и Ториан дел Орвалд го наблюдаваха. Единствено Ториан дел Орвалд бе позволил на любопитството да се покаже по сбръчканото му лице.
Лицето на Тори бе покрито с пот, когато вдигна поглед към Хоузи.
— И тук сейфът за оръжие е като този у дома, чичо Хоузи — обясни Тори. Загреба и последните монети, след което бръкна в сейфа. — Не мога да го напипам, но… — Той погледна към Бранден дел Бранден. — Би ли ми донесъл някаква светлина? Някакъв фенер или нещо такова. Свещ?
Бранден дел Бранден упорито се стараеше да изглежда спокоен и незаинтересован, когато кимна и излезе. След няколко секунди се върна със запален фенер и го подаде на Тори.
Тори седна на пода до дупката и надникна.
— По дяволите. Не мога да видя ясно. Имам нужда от електрическо фенерче или пък от… — Той пъхна ръка в джоба си и извади инструмент, който се отвори и заприлича на клещи с остър връх, като се изключи това, че имаше сгънати накрайници, които можеха да се използват за различни неща. — Сгъваемият нож на специалните части — каза Тори и се усмихна широко, когато издърпа една жица от дръжката. Пъхна уреда в сейфа и заопипва наново. Не го виждам, но знам, че трябва да е някъде тук — каза той, смръщил чело от усилието. — Трябва да усетя нещо необичайно на пипане. Защо му е било на Огнения Херцог да тъпче толкова много злато на такова ненужно място? Няколко монети, разбирам, ако му потрябват, за да извади някоя и друга, но защо му е било на Херцога на Пламенния Род да струпва такова огромно количество злато? Нали затова си има ковчежник, който да го съхранява, да харчи, а освен това заниманията с пари са женско задължение тук, нещо, на което един мъж не би обърнал никакво внимание.
— Този, когото познаваше като Огнения Херцог — обясни чичо Хоузи, — всъщност не беше от това Градище…
— Не, но се преструваше — каза Тори. — Защо му е да се преструва за всичко останало, освен за това? Да не би той… а, намерих го. Чакай малко — каза той, докато бавно и внимателно се надигаше.
Изтегли парче метал, на големина и размер колкото една чиния, съвършено гладка отгоре, докато отдолу се подаваше някаква неугледна двойка ключалки. Тори внимателно се зае с комбинирания нож, като остави металното нещо до себе си, обърнато наопаки. Иън нищо не разбираше от ключалки, освен че пред Тори имаше шест болта, вече извадени от гнездата им, разпределени на равно разстояние един от друг. Очевидно бяха измислени много добре и умело държаха сейфа затворен.
Иън усети, че сърцето му блъска в гърдите. Ако истинският сейф бе под този, това означаваше, че всичкото злато пред тях е само за заблуда. Което можеше да означава, че златото е фалшиво, но пък бе малко вероятно, защото то бе от същото, което бащата на Тори и Хоузи бяха откраднали и взели със себе си, когато са бягали, същото злато, което майката на Тори бе изпрала и инвестирала.
Това пък на свой ред означаваше, че каквото и да имаше в сейфа зад сейфа, бе значително по-ценно от десетките килограми злато, което се обезценяваше дотолкова, че можеше да се използва за заблуда, което също така означаваше, че всичко в този втори сейф бе толкова ценно, че трудно се вместваше в представите.
— Тори, това е… — Иън се усети навреме. Беше прекалено късно за това, защото Тори вече бъркаше вътре и цялата му ръка до рамото хлътна.
Той се изправи и извади малка кожена кесия. С треперещи пръсти разшири отвора.
Стаята сякаш изведнъж притъмня.
Кръглият неравномерен червен скъпоценен камък, който лежеше на дланта на Тори, не само блестеше сякаш осветен от някакъв наситен ален пламък отвътре, но поглъщаше светлината и топлината не само от фенера, оставен на земята, но и от цялата стая. На тази алена светлина лицето на Тори бе набраздено от мръсотия и пот. Сякаш му се наложи да направи огромно усилие, единствено за да свие пръсти върху скъпоценния камък и да прогони мрака и необикновената алена светлина, за да може светлината на деня и фенера отново да разпръснат лъчите си в стаята.