Хоузи бе коленичил до Тори.
— Това е рубинът, взет от счупената огърлица на Брисингите, свещен и прокълнат — обясни той и поклати глава. — Той вече е бил намерил една част и е търсел останалите парчета.
Сенсевер кимна сериозно.
— Точно това ме притесняваше. Покойният Негово Топлейшество много по-добре бе успял да запази човешкия си облик, от който и да е друг от огнените гиганти, за които съм слушал. Всички от Древните Народи го умеят, но не можех да си представя, че един обикновен огнен гигант би успял да осъществи такъв сложно замислен маскарад. Да приеме нечий облик за час, за един обяд, дори за ден, може би, но чак пък години…? Изглежда е имал източник на тази мощ подръка. — Той протегна ръка. — Най-добре да се погрижа за това.
Бранден дел Бранден вече бе скочил на крака.
— Най-добре да остане тук, при Пламенния Род. Това е огнен скъпоценен камък, все пак.
Ториан дел Орвалд също се изправи.
— Маестрото по дуелите има власт над цялата територия на Владенията — каза той, положил длан върху ефеса на меча, лицето му остана извърнато леко встрани, така че сляпото му око да не пречи. — Най-добре да го взема аз, в името на Небесата.
Не. На никого от тях не можеше да се има толкова доверие, че да му се повери камъкът.
Тори се изправи, стиснал рубина в лявата си ръка, дясната бе стиснала меча.
— Да не би да си въобразявате, че ще успеете да ми го отнемете? — попита той.
Ториан дел Орвалд кимна.
— Да, момчето ми, мисля, че мога. Сигурен съм, че има някой в Градището, който ще съумее да ти го отнеме. А и ти не искаш този камък, млади Ториан. Той е прекалено опасен.
Майната ти, Тори, помисли си Иън. Всичко това ставаше прекалено опасно и всичко бе по вина на Тори, защото се бе втурнал тук и бе извадил скъпоценния камък от сейфа, без дори да изчака, за да го обсъдят, без дори да се замисля за последиците.
Виновен беше баща му, виновна бе и майка му, а също и съседите. Тори бе възпитан прекалено меко, заобиколен от хора, на които винаги е можел да се довери. Той изобщо не разбираше как се действа в истинския свят понякога, че невинаги можеш да се довериш на тези, за които си мислиш, че ти желаят доброто.
Иън вече го бе изпитал. Бенджамин Силвърстайн му го бе набил в главата.
Да, наистина, Тори бе приятел с Бранден дел Бранден, а лорд Сенсевер имаше добро отношение към него, докато Ториан дел Орвалд му бе собственият дядо, но този скъпоценен камък бе част от огърлицата Брисингамен и всеки от присъстващите си имаше причина да смята камъка за прекалено ценен, за да го остави в ръцете на Тори. Всеки си имаше причина, поради която самият той или интересите, които представляваше, го превръщаха в най-удачният, който да съхранява тази скъпоценност.
По дяволите, Тори.
Или трябваше да го предадат, или да си пробият път навън с бой, а пък само двамата нямаха никакъв шанс да си пробият с бой път извън Градището.
Освен ако…
С бързи движения, като внимаваше нервността му да не проличи, той заобиколи Бранден дел Бранден и се насочи към вратата, която отвеждаше към верандата.
— Тори! — изкрещя Иън от вратата. — Насам! Пази ме.
Тори не се колеба. Подхвърли камъка на Иън и скочи пред вратата, за да блокира достъпа на другите, които също като него вече бяха изтеглили сабите си. Стоеше с гръб към Иън.
— Каквото смяташ да правиш, прави го бързо — каза той. — Иначе зле ни се пише.
„Като че ли не знам“ — помисли си Иън, но премълча. Обвиненията трябваше да чакат за по-късно, ако им предстоеше такова нещо като по-късно.
— Само минутка.
Иън изскочи на верандата. Скъпоценният камък топлеше дланта му, бе прекалено топъл, за да е това топлината от ръцете на Тори, и въпреки че го усещаше лек, когато се опита да помести ръка и не успя веднага, разбра колко е тежък, сякаш създателят му не бе синхронизирал масата и инерцията.
Той огледа синьото небе. По-наситен, по-тъмен цвят, отколкото бе свикнал, а пък пухкавите облаци бяха толкова бели и чисти, че дразнеха очите.
Високо някъде горе кръжеше птица.
Дали не бе врана?
Не. Иън се усмихна.
Гарван.
Всъщност всичко бе напълно логично. Скъпоценният камък трябваше да се съхранява от някого, който разбираше значението и важността на Брисингамен, на когото можеше да се гласува доверие, който би пазил и останалата част от огърлицата Брисингамен, докато настъпеше краят на този цикъл на вселената.