— И сигурно е свършил по-добра работа от теб — каза лениво баща му.
Иън се напрегна. Веднага усети този тон, тази едва доловима заплаха, обещанието за…
Не. Тори изобщо не се стегна. Само се намръщи точно както когато изразяваш несъгласие с някого, а не като в моментите, когато се чудиш кога ще изядеш следващия шамар.
Иън отпусна ръце под масата и ги стисна.
„Спокойно, малкия — каза си той. — При тях не е така.“
— Щом казваш — отвърна Тори, а гласът му смъкна осезаемо температурата в стаята.
Торсен вдигна недоволно ръка.
— Извинявай. Съвсем друго имах предвид. — Той се ухили. — Все пак едва ли има по-сръчен от Хоузи.
Тори го погледна равнодушно.
— Няма проблем, татко. А и ти си прав. Аз ще се заема да изрина оборите, а пък на Иън ще оставя да издои бика. — Той хвърли поглед към Иън. — Нали каза, че нямаш нищо против да поработиш малко.
— Абсолютно нищо. Само че това последното нещо много не го разбрах — засмя се Иън. — Не съм наясно с работата във фермите, но не вярвам да имате бик, а дори и да имате, съм дяволски сигурен, че не ми се ще да пробвам как се дои.
Всички се разсмяха при тези думи и не спряха дори когато вратата зад Иън проскърца.
— Хоузи! — Тори вече бе скочил от стола.
Иън се извърна и едва не подскочи.
Имаше нещо, което Тори бе пропуснал да му каже за чичо си Хоузи. Всъщност имаше доста неща, които Тори не му бе казал за чичо Хоузи, но първите две, които му минаха през ума, бяха, че той е доста над един и осемдесет и пет, а кожата му е тъмна като махагон.
— Ториан — каза той и подмина протегнатата длан, за да обвие дългите си ръце около Тори. — Радвам се, че си добре. — Имаше нещо необичайно в гласа му, една нотка на изтъняване, която странно защо напомни на Иън за бухането на бухал, въпреки че нямаше никакво обяснение. Освен това говореше леко завалено, но не като пияница, а говорът му не предизвика никакъв страх у младежа.
Хоузи бе висок и строен, все едно че мъж със среден ръст се бе разтегнал с около трийсет сантиметра повече отколкото трябва и същото това усещане се долавяше и в издълженото му лице с високи скули и дълга заострена брадичка.
Усмивката му не бе широка, но много истинска, а зъбите — снежнобели — бяха скрити зад много по-тънки устни, отколкото Иън би предположил. Носеше обичайните за района дрехи карирана риза и дънки. Крачолите на панталона му бяха напъхани в износени, но чисти работни ботуши. Неясно защо всичко му стоеше така, сякаш бе облякъл костюм.
Тори се обърна към Иън и Маги.
— Това е чичо Хоузи.
Иън се подразни. Тори можеше да каже нещо предварително. Семейство Торсен имаха пари и нямаше нищо лошо в това, че държат слуга, както нямаше нищо лошо в това, че семейният слуга е черен, ама скапаният Тори поне да беше благоволил да каже нещо.
Докато Иън се надигаше от стола, Маги вече бе скочила и поела ръката му.
— Аз съм Маги — каза тя.
— Хоузи Линкълн — представи се той и направи неуверена крачка напред.
— Иън Силвърстайн — протегна на свой ред ръка Иън. Пръстите на Хоузи бяха дълги и фини, каквито имат пианистите, и въпреки че ръкостискането му не бе стегнато, човек оставаше с впечатление за нещо крепко. Лявата му ръка, отпусната до тялото, бе присвита доста странно.
Завален говор, без да е пиян, отпусната лява ръка — на Иън му трябваше известно време, за да се сети. Някога Хоузи бе получил сериозно увреждане на дясната страна на мозъка и затова лявата му страна бе частично парализирана.
— Шалом, Иън — каза Хоузи с изключително чист акцент. — Nairn meod; ma shlom-cha?
Иън изобщо не бе очаквал да го поздравят на великолепен иврит. Остана онемял за момент, но след това изрови една дежурна фраза, станала в главата му.
— Ani lo midaber ivrit tov. — Което беше истина, защото той не говореше добре иврит.
Тори се хилеше.
— Значи и иврит, а?
— И иврит. — Усмивката на високия бе едва доловима, когато се извърна към Иън.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Хоузи, а думите прозвучаха напълно искрено, независимо че произнасяше всяка дума отчетливо и внимателно.
Карин бе на мивката и остави водата да се изтече, преди да напълни високата чаша. Постави я пред Хоузи, а той отпи внимателно една глътка, след това още една, и едва тогава пресуши половината и едва я остави. Имаше нещо странно в ръката му, но Иън не можеше да долови какво точно, а мъжът ги сви длани в скута си с жест, който бе напълно обичаен за него.