— Оборите са почистени, конете са добре, въпреки че по моя преценка Джеси не се движи достатъчно напоследък — каза Хоузи, а крайчетата на устата му едва мърдаха.
Лицето на Карин се изопна, въпреки че очите й грееха.
— Май ще трябва да я пояздиш, Тори, а ако накараш и приятелите ти да помогнат, значи това е цената, която се налага да платите.
Тори се разсмя.
— Ще го преживеем. Все още не съм я виждал. — Той стана. — Какво ще кажете да пообиколим плевнята, а после града…
— Вечерята е в шест.
— … и да се видим с Джеф във „Взрив-о-вкусно“, да кажем малко по-късно, след вечеря?
Тя се намръщи на тези думи.
— Доста дълго ще ви се наложи да вървите.
— Не е чак толкова дълго, само че ние ще сме с кола.
— И ще помолите Уле да ви докара, когато барът затвори?
— Няма да има нужда. Забрави ли, че Иън не пие?
Иън повдигна чашата си.
— Как да не пия. Поглъщам цели литри кафе.
— Като истински норвежец.
Иън се засмя и кимна с благодарност, когато тя предложи да му долее от слабото кафе.
В този момент се усети. Дланите на Хоузи не розовееха, нито бяха по-светли от кафеения цвят на лицето и останалата част от кожата му. Доколкото Иън виждаше, той бе еднакво черен навсякъде.
Не че това имаше значение, но бе необичайно. Цялото семейство бе необичайно: от майката, която инвестираше акции на три хиляди километра от Уол Стрийт, до бащата — невероятно умел фехтовчик, на когото му оставаше достатъчно време, за да проследява набезите на вълци, до високия, черен така наречен чичо.
„Не се прави на глупак — каза си той. — Ти просто не си свикнал със сплотено задружно семейство.“
Глава 3
Вълци
Джеф Бйерке седеше на маса в ъгъла и отпиваше от бирата си. Дори представителят на закона имаше право на една бира, стига да я пиеше бавно и да не си позволяваше подобна волност твърде често, за да развърже езиците на хората. На бара, точно под табелата Милър, с липсващо „л“, както често напоследък, течеше оживен разговор за вълците.
„Взрив-о-вкусно“ не се бе променил никак от детските му години, когато след училище се отбиваше, за да си купи близалка. Масите в очуканите сепарета, подредени край едната стена, все още бяха покрити със същия шарен линолеум, малкото прозорче на единствената врата към кухнята бе толкова мръсно, че човек не можеше да разбере дали вътре е светло.
По дяволите, дори двамата мъже на бара и самият барман не се бяха променили. Е, да, Арни бе по-плешив отпреди, а Орфи бе качил и на шкембе, и на диоптри, а пък зад бара високият кльощав Уле Хонистед вече не се движеше толкова бързо както някога. Джеф бе влизал тук хиляди пъти през последните двайсет години и погледът му попадаше на същата репродукция — Трите грации спорят как да прекарат времето.
— Ами той, Гунар, каза, че са отмъкнали десет от кравите му — заяви Арни Селмо и побутна шапката назад, за да му е по-удобно да надигне бирата, а веднага след това със същото отработено движение я намести напред, сякаш тя щеше да успее да скрие плешивината. — И на мен не ми се струва да е един-единствен вълк.
Иън скри усмивката си. Всички си имаха тайни, а на него рядко му влизаше в работата да ги издава и онези случаи не му доставяха никакво удоволствие. Това бе част от наследството на Джон Хонистед — освен поста бе поел и отговорността. Значката, патрулната кола, офисът и малкото помещение за задържани в приземието на кметството бяха само оръжията му, не същността на работата.
Джеф бе по-скоро като едно малко министерство на правосъдието, не толкова градският полицай. Ченгетата съблюдаваха спазването на правилата, докато правосъдието си имаше свои задължения.
Като например: остави хората намира!
Не всички обаче мислеха така. Повечето бяха доволни. Достатъчно от тях бяха доволни. Което си беше много добре. Преди около десет години, едно кльощаво, дребно дванайсетгодишно момиченце, което не пожела да се представи с друго име, освен Кейти, избягало от невероятната жестокост на втория си баща, се появи в града и семейство Орстед го приеха у тях. Тогава всички във фермата казваха, че няма проблем да изхранят още едно гърло.