Тя насочи пистолета и стреля.
Далечният изстрел изтръгна Арни Селмо от първия дълбок сън, на който се радваше от седмица насам.
След като бе женен четирийсет и две години все за една жена, с която спеше все в едно легло, му трябваха повече от една година, шест месеца и два дни, за да свикне да спи сам и да върши всичко сам.
Ходенето в бакалията бе трудна работа. Докато Ефи бе жива, Арни нямаше нищо против да пазарува. Обичаше да ходи с нея в Гранд Форкс на всеки две седмици, за да заредят с всичко, което им е необходимо. А ето че сега пазаруването никак не му се нравеше. Нямаше с кого да обсъжда глуповатите нови продукти, които все лансираха, сякаш на някого му трябваше таблетка, която да оцветява водата в тоалетната в синьо, или пък алое, каквото и да беше това, с което напояваха кърпите за почистване на бебешките дупета. Вече никой до него не въздишаше над цената на ребрата, нямаше кой да кудкудяка и непрекъснато да повтаря: „Ами че то само веднъж живеем“ и да се протегне да вземе малко ребра.
Пазаруването беше досадно, чистенето бе досадно, всяко прашно петно му напомняше за Ефи, но когато си легнеше, ставаше най-зле. Много лесно можеше да посегне към бутилката „Четири рози“, която винаги стоеше на нощното шкафче, но това в никакъв случай не беше начинът. Арни Селмо предпочиташе да пийне чаша преди лягане, както правеше открай време, но, Бог да му е на помощ, нямаше да се напие до несвяст в леглото на Ефи.
Сънищата бяха най-лошото. Всяка нощ го спохождаше все един и същи сън. Ефи спи до него, почива си, удобно отпусната, няма я разкъсващата болка, която превърна последните й дни в истински ад, от който се избави с помощта на Арни и доктор Шърв. Арни се събуждаше всяка сутрин, все още полузамаян от съня, отваряше вратата на банята и наблюдаваше как слънчевите лъчи нахлуват и се разполагат по старинните шестоъгълни плочки, и зачакваше Ефи да излезе, загърната със стария пухкав син хавлиен халат, и едва тогава започваше да осъзнава, че всъщност отново е в плен на съня, че се събужда пред прага на още един ден без нея.
Затова той се изтръгна от съня почти със задоволство.
Проехтя нов изстрел в нощта, и веднага след него писък.
Арни бе слушал разни градски легенди. Не беше много сигурен дали да им вярва, но знаеше за някакъв изрод, дето наръгал жена си до смърт, и то насред улица, а стотици минувачи чули писъците й, но никой не сторил нищо. Разказаха му, че на убиеца му били необходими повече от десет минути, за да завърши деянието си. Това сигурно бяха гнусни измислици, въпреки че така му бяха представили нещата.
Наполовина буден, Арни вече се бе упътил към шкафа с оръжията в гостната. Извади пушката си с една ръка, а с другата посегна към кутията с муниции. Пушките не гърмят посред нощ току-така. Не и без причина. Нощем не се разнасят писъци, без да има причина.
За всяко нещо си имаше причина.
Пъхна крака в ботушите без дори да си прави труда да обува чорапи, остави пушката и мунициите, за да завърже връзките, нямаше да се остави някой да го спъне в тъмното, след това грабна пушката и патроните и навлече едно дълго палто.
Изскочи в нощта без дори да си прави труд да затвори вратата.
Нов изстрел, който май идваше от къщата на семейство Торсен. Те може и да бяха странни, но изобщо не бяха хората, които ще гърмят по нощите.
Отсреща, у Дейви Хансен, светеше, когато вратата се отвори. Гърдите на Дейви бяха голи в хладната нощ. Беше успял да нахлузи единствено дънки и някакви работни ботуши, сякаш само това бе успял да докопа, след като бе скочил от леглото.
Дейви закуцука към Арни. Лявото му стъпало и по-голямата част от крака под коляното бяха останали в някакво оризище във Виетнам. Държеше пушката с цевта нагоре и Арни едва след секунда разбра защо това го изпълваше със завист. Дейви стискаше ARI5, цивилната версия на пушката, която Дейви бе носил по време на войната. Арни го сърбяха ръцете за стария „Гаранд“, а ловджийската пушка нямаше да излекува желанието.
— Къде? — извика Дейви.
— У Торсен — каза Арни и затича леко, за да не изостава прекалено много по-младият мъж, докато тъпчеше патроните в цевта.
Къщата на семейство Торсен бе построена на самия край на града, в гъста горичка. Така тя бе заслонена от три страни, а четвъртата бе извърната към града. Непавираната пътека минаваше зад имота на семейство Бьорнсен, който граничеше с ливада.
Тревите го перваха през ръцете и очите, но Арни продължаваше напред, там, откъдето долитаха виковете и писъците.