И ръмжене.
Той разтвори тревата и се закова на място.
На входа, Карин Торсен, облечена в съдрана пижама в жълто и черно, стиснала дълъг кървав нож в ръка, се бореше с най-големия вълк, който Арни бе виждал през живота си, докато още три или дори четири също толкова огромни вълци се бяха скупчили наоколо и я хапеха. На верандата лежеше пистолет. Арни го забеляза, когато лапата на един от вълците попадна върху него и пистолетът отскочи към ливадата.
Огромният прозорец на верандата, издаден напред, бе разбит и още два вълка теглеха полуголо момиче през него, а стърчащите стъкла разкъсваха краката й. Момичето, изглежда, не забелязваше това. И тя като Карин стискаше нож и не спираше да замахва с него, но усилията й бяха толкова напразни, колкото и тези на по-възрастната жена.
Арни не можеше да стреля по посока на жените, не и със своята ловджийска пушка. Със стария „Гаранд“ можеше да уцели каквото трябва, но сега от лявата страна на верандата имаше още два вълка, които изчакваха да се включат в битката. Той постави патрон в цевта, вдигна пушката на рамо и стреля.
Оръжието ритна силно, оттласна го назад и едва не го събори.
Трябваше му цял един миг, за да прецени, че това не е резултат от остаряването, а че сигурно е посегнал към кутията, където държеше различни патрони: от сачми за птици, до едрокалибрените патрони, които използваше за сърни. Сигурно бе взел от онези за сърни.
Не се бе прицелил достатъчно внимателно, колкото ако знаеше, че не стреля със сачми, но въпреки това един от вълците се прекатури. Прозвуча нов изстрел, а след него и още един с високия напев на пушката на Дейви, която звучеше като тенор в сравнение с баса на ловджийската пушка на Арни.
Тук нещо не се връзваше. Карин бе нападната от три вълка, но истината бе, че те я принуждаваха да слезе от верандата на ливадата. Само един от тях би могъл да я разкъса, докато Арни кихне. Ножът й не преставаше да нанася удари, а освен писъците и изстрелите, той долови характерното хрущене, когато ножът се забиваше в нечия плът. Въпреки че кръвта блестеше със сатенена лъскавина в нощта, нито един от вълците не падаше, нито пък се чуваше скимтене от болка.
Арни зареди отново и се прицели в друг вълк, който бе на самия край на глутницата. Стреля, този път готов за отката на високо калибрения патрон.
Усети удара право в прояденото си от артрита рамо. Намръщи се от болка и зареди отново.
„Стар съм вече за такива неща — помисли си той. — Мили боже, върни ми младостта само за пет минути.“
Повече не му и трябваше, след това добрият господ можеше да го отведе, след само пет минути със силата и очите на млад човек.
Две глутници вълци отнасяха нанякъде жените, а той не бе в състояние да направи нищо. Поне можеше да убие някой и друг вълк и така да улесни тези, които щяха да свършат важната работа. Арни не се гордееше с постижението си.
Но… нали стреля два пъти, а Дейви даде поне дванайсет изстрела. Къде бяха мъртвите вълци?
Арни бе сигурен, че уцели първия право в гърдите, но не го видя проснат никъде по земята. Беше се изправил и вървеше наежен към него, със схванати крака, раззината челюст, в която стърчаха грозни зъби.
Той спокойно зареди отново, прицели се и нежно дръпна спусъка, толкова нежно, че някъде дълбоко в съзнанието си видя как старият му сержант, който ги обучаваше, се усмихва доволно, защото сержант Хоумър Абърнейти не би се усмихнал и на собствената си майка, дори и копелето гадно да имаше майка.
Пушката го отхвърли назад, този път доста по-силно, и куршумът събори вълка. Петдесеткалибров куршум за елени би трябвало поне да счупи някоя кост и да разкъса достатъчно плът, за да не може тази твар да се надигне отново. Ето че звярът бавно се изправи на крака и се понесе към него.
Някъде от дясната му страна, нов писклив екот му показа, че още някой стреля, последва двоен басов гърмеж, според който братята Ларсен също се бяха включили в играта, а това вече бе добре. Може пък да извадят повече късмет от него.
Вълкът свиваше и отпускаше крака в почти комичен танц, след това задните бутове се отпуснаха неподвижно на земята, изтласкаха се нагоре, насочвайки тежкото тяло в скок право към Арни, с широко раззината паст, готов да захапва, да разкъсва, да убива.
Не му оставаше време да зареди наново, а и нямаше никакъв смисъл.
По дяволите тогава. Арни отпусна пушката от едната страна. Ръката му попипа за миг мястото, където преди почти половин век се намираше щикът, но пръстите му не напипаха нищо.
По дяволите и с него тогава. По дяволите с всичко.
Ефрейтор Арнолд Дж. Селмо, Кучешки взвод, 7-ми полк, Първа кавалерия, се изправи. Един ефрейтор от Кучешкия взвод, 7-ми полк, Първа кавалерия не се нуждаеше от кон. Първа Кавалерия бе заминала за Корея като пехотна част. Един ефрейтор от Кучешкия взвод нямаше нужда от пушка. Един ефрейтор от Кучешкия взвод нямаше нужда от щик. Щяха да му свършат работа и голите ръце, и шията на противника, а Бог бе свидетел, че ръцете му си бяха на място.
Арни Селмо протегна ръце и отправи молитва да не изпусне вълка, а да успее поне за момент да сключи пръсти около шията му.
А ако не успееше да се добере с пръстите си, то, свети Боже, нека поне да бъде със зъби.