По дяволите тогава. Арни отпусна пушката от едната страна. Ръката му попипа за миг мястото, където преди почти половин век се намираше щикът, но пръстите му не напипаха нищо.
По дяволите и с него тогава. По дяволите с всичко.
Ефрейтор Арнолд Дж. Селмо, Кучешки взвод, 7-ми полк, Първа кавалерия, се изправи. Един ефрейтор от Кучешкия взвод, 7-ми полк, Първа кавалерия не се нуждаеше от кон. Първа Кавалерия бе заминала за Корея като пехотна част. Един ефрейтор от Кучешкия взвод нямаше нужда от пушка. Един ефрейтор от Кучешкия взвод нямаше нужда от щик. Щяха да му свършат работа и голите ръце, и шията на противника, а Бог бе свидетел, че ръцете му си бяха на място.
Арни Селмо протегна ръце и отправи молитва да не изпусне вълка, а да успее поне за момент да сключи пръсти около шията му.
А ако не успееше да се добере с пръстите си, то, свети Боже, нека поне да бъде със зъби.
Глава 4
Скритите проходи
Иън стискаше предпазния колан с побелели кокалчета, за да не изпадне, докато фордът „Бронко“ се клатушкаше по неравния път към къщата на семейство Торсен. Не беше сам и въпреки че Тори бе на задната седалка, усещаше и неговия страх. Боже, направо можеше да го помирише.
Торсен караше като луд, или по-скоро като човек, решил, че ако натисне газта до дупка или пък върти кормилото по-рязко, отколкото е необходимо, колата ще върви по-бързо.
Единственият сред тях, съумял да запази спокойствие, бе Хоузи, който си седеше кротко на предната седалка и нито трепваше, нито се безпокоеше.
Завиха по пътя към къщата.
Торсен наби спирачки и колата поднесе, а фаровете разкриха истинско кръвопролитие.
Под силните лампи, навсякъде, бяха пръснати тела. Тревата наоколо лъщеше от кръв, парчета кости се белееха с призрачен блясък, жълти на цвят вътрешности бяха разпилени като червеи.
Щеше да е по-добре, ако всички бяха мъртви, но двама все още стенеха.
Мъж с черна брада, доста едър в талията, в дебело палто, се бе привел над единия ранен. Отворената до него чанта, оставена направо на земята, показваше, че е лекар.
Джеф Бйерке застана до вратата още щом я отвориха. Дясната му ръка висеше отстрани, сякаш не можеше да я използва, и изглежда дори не забелязваше, че стиска пистолет.
— Доктор Шърв казва, че Арни ще оживее, но Уле Хансен е мъртъв, и братята Ларсен — каза той с необичайно спокоен глас, напълно неестествен за сълзите, които се стичаха по бузите му и попиваха в брадата. — Дейви Хансен тръгна да преследва вълците. Отправиха се на юг. Казах му да не ходи, но нали знаете, че на Дейви никой нищо не може да му каже. Взе и една ролка от жълтата ми ограничителна лента, за да отбележи пътя и да можем да го последваме.
Той стисна рамото на Торсен.
— Бих се почувствал адски глупаво, ако трябваше да го кажа на някой друг, но ми се струва, че ти вече знаеш, че вълците завлякоха жена ти… и приятелката на сина ти. И сигурно знаеш, че куршумите дори не са в състояние да ги забавят.
Торсен пристъпи към мястото, където работеше докторът, и се надвеси над стареца, който Иън реши, че е Арни Селмо.
— Не — каза Бйерке. — Няма време. Щатските шерифи ще пристигнат до час. Ако има нещо, което смяташ да правиш, давай по-бързичко. Двамата с доктора ще те покрием, но…
— Трябва да говоря с…
Бйерке сграбчи Торсен за рамото и го завъртя, вдигна пистолета си и го насочи към лицето на по-възрастния мъж, кокалчетата му бяха побелели също като лицето.
— Само да си посмял — изсъска той. — Дори не си го и помисляй! Ще се оправяш с гузната си съвест някой друг път, господин Торсен, изповядай се пред свещеника или пък удави всичко с бутилка уиски. Само че ще стане някой друг път. Точно сега не бива да забравяш, че съседите ти загинаха, докато се опитваха да ги спасят. Няма да позволя да попилееш усилията им, мухльо такъв. — Всяка дума бе изречена с неестествено спокоен глас. После отпусна ръце.
За момент Торсен не каза нищо.
— Има много неща, за които нямаш представа.
— Вероятно знам много повече, отколкото собственият ти син. Да не би да си въобразяваш, че Джон Хонистед ми е предал само значката? — Джеф Бйерке задържа погледа на Ториан. — Мърдай! — Той се отдалечи, раздавайки команди на всички с носилки.
— Добре. — Торсен се обърна към Хоузи. — Знам какво искат. Трябва да дойдеш с мен.
Хоузи бавно поклати глава.
— Не и по този начин, Ториан. Има един друг път…