— Ела да влезем вътре — каза той и дългите му пръсти лекичко подръпнаха ризата на Иън. Младежът го последва и двамата се спуснаха по стълбите към приземния етаж, а стъпките им отекнаха в тишината.
Хоузи се протегна и издърпа някакъв шнур. От вградения таван блесна флуоресцентна светлина. Той кръстоса тънките си ръце на гърдите и се облегна на шведската стена.
— Младежът беше абсолютно прав. Ще се окаже капан. Не атакуваха, докато аз бях тук, защото Чедата нямат никаква власт над мен. Затова искат да ме примамят там, където са решили.
— Нищо не разбирам.
Хоузи кимна.
— Така е. Напълно прав си, приятелю Иън, но не му е дошло времето. Само едно трябва да знаеш. Ако ни излезе късметът, ще успеем да спасим приятелите ти, нашите приятели, за няколко часа и ще се върнем живи и здрави. Може и да успеем да им помогнем, въпреки че пътят ще бъде по-дълъг и много по-труден.
Пръстите му попипаха някакъв чвор на ламперията и един квадратен панел изскочи напред, разкривайки кожена раница и купчина кафяв плат, които Иън помисли за одеяло. Когато Хоузи го извади, той разбра, че това е някаква пелерина.
Мъжът я остави на пода и се зае с друг чвор на ламперията и този път се показаха два силно извити лъка и колчан стрели. Той извади една и острието, наточено като бръснач, проблесна сребристо на флуоресцентната светлина.
— Чедата се пазят от среброто като от огън — обясни той. — Някои от другите пък не понасят стоманата. — За момент стисна устни. — А това, което е обработено както трябва, може да убие всички.
Иън наведе глава на една страна.
— Защо не сребърни куршуми?
Но това бе истинска лудост. Каква му беше работата да задава въпроси, все едно че възрастният човек пред него беше нормален. Това, което трябваше да направи, бе да се насочи към вратата и да се махне от този луд негър и от всичките му приятели. Нека властите да се оправят.
Мъжът посочи към другия край на тренировъчната зала, където една преса бе завита с найлон.
— Сигурно Ториан ги е взел със себе си. Сами сме ги правили, стоманата е в сребърен обков. Ще са му от полза, ако успее да пипне Чедата, преди да са си върнали вековния Облик. Но не и в Тир На Ног. Там пушките не могат да стрелят или поне не много добре.
— Да не би да искаш да тръгна с теб да ловя вълци само с един лък?
— Не. — Хоузи пристъпи към стената и изтегли една сабя от стойката. — Каня те… да ме придружиш и да ги отпъждаш от мен, докато аз ги преследвам. Ако, разбира се, имаме късмет да ги открием бързо.
Подаде му я с ефеса напред. Технически погледнато, сабята бе със сферичен ефес, сребристото острие бе изострено и от цвете страни до самия връх, сякаш целта му бе и да пронизва, и да реже, но бе гъвкава и лека като рапира. Острието бе право, по повърхността нямаше нито надписи, нито орнаменти, а главата на ефеса, макар и сребърна, бе съвсем семпла, просто една сребърна капачка, функционална, без украса.
Това бе оръжие за бой, не някоя сабя за тренировка, с гъвкав връх, с която да бележиш точки. Не бе и кавалерийска сабя. Щеше да се използва срещу друг, също въоръжен с такова оръжие, а не срещу селяни или индианци, които да бъдат покосени с един замах от гърба на коня.
Иън разряза въздуха с нея няколко пъти. Движеше се стегната като шпага, не притежаваше лекотата на рапирата. Ефесът бе прикачен с корда към някакъв материал с изключително подходяща гъвкавост, който сякаш обхващаше и задържаше ръката на Иън.
Колкото и невероятно да беше, оръжието сякаш бе тъкмо където трябва, докато го стискаше в ръката си.
— А ако нямаме? — полюбопитства той. — Ами ако откажа да те придружа?
— Не знам. Ще ги търся, въпреки това ще видя какво мога да направя. — Хоузи поклати глава. — Но изходът от всичко това е един за всички: и за късметлиите, и за губещите, и за бързите, и за бавните.
— И ти искаш от мен да тръгна с теб още сега? Как? Къде? С какво?
Последва дълго мълчание.
— Или ще имаме предостатъчно време на разположение, или пък прекалено недостатъчно. — Хоузи коленичи на лентата за фехтовка, притисна длан към нея, а след това постави събраните върхове на пръстите си на повърхността, сякаш издърпваше невидима топка на врата.
Цялата страна на лентата за фехтовка се заметна, сякаш на пода се отвори някаква неестествено дълга врата, и остана така прихлупена на една страна.
Отдолу имаше главно прах и мръсотия и нещо, което на пръв поглед приличаше на дупка.