— Мисли и преценявай бързо, Ториан дел Ториан младши — каза татко. По лицето му за миг плъзна усмивка. — Имам да ти казвам толкова много неща, а не остана почти никакво време. Внимавай какво си пожелаваш, защото молитвите ти може и да бъдат чути. Не забравяй, че Туата и другите Старей могат да се превъплъщават в най-различни форми, но повечето не издържат на студената стомана. Когато се биеш, не използвай само ръцете си, но и ума.
— И не забравяй да си миеш зъбите след всяко хранене.
— Точно така — усмихна се татко. — Исках да ти кажа да се постараеш да запазиш чувството си за хумор, защото може да те постави в доста изгодно положение. — Усмивката му се стопи. — Достатъчно добър си с меча и би трябвало да можеш да победиш всеки, но това не значи всички. Какво друго? Ако успееш да избягаш, пред никого не разкривай истинското си име, освен ако не се налага да го използваш. Има и такива, които ще са ти признателни от името на Орфиндел, но не използвай това име без сериозна причина. То ще ти донесе власт и сила, но също така и безчет опасности. Някои ще решат, че знаеш прекалено много, а пък други ще са готови да ти окажат помощ единствено заради името.
Тори откри, че имитира жест, който често бе виждал да прави баща му. Сви десния си юмрук и удари с него дланта на другата ръка.
Татко поклати глава.
— Не, Аса-Тор е мъртъв много отдавна, веднъж Хоузи видя костите му.
Старият непавиран път прорязваше полята напред и отвеждаше към скупчени дървета, извисили се внушителни и заплашителни. Дълбоко навътре в гората нещо просветваше, но Тори не можа да разбере какво е.
— Има пътека — каза татко, — която пресича този път на около петнайсетина метра. Там ще карам по-бавно. Ти скачаш и тръгваш по нея. Очилата ще са ти от полза — обясни той, бръкна в джоба си и извади черен пистолет. — Тишината обаче ще ти е от още по-голяма полза.
Тори умислено бутна предпазителя и отвори барабана. Деветте куршума си бяха в леглата. Малък 22-ри калибър.
— Сребро — каза татко и му подаде малка кутия. — И тук има. Ще ти трябва точен и бърз изстрел, за да повалиш още първия, но пистолетът е сравнително безшумен. Не напълно безшумен, но с по-приглушен звук, отколкото Ругерите.
— А ти какво ще правиш?
— Ще продължа още малко напред, а след това ще се промъкна от запад. — Той сви рамене. — Или пък ще се изправя срещу тях и ще те чакам. Зависи колко внимателно наблюдават пътя.
Тори върна барабана на място и пъхна пистолета в джоба на якето си.
— Да не си забравиш сабята — каза татко.
Тори прехвърли колана през рамо и се пресегна към най-високия гаранд.
Татко протегна ръка и включи светлината на таблото, докато намаляваше скоростта.
— Скачай.
Стиснал пушката в едната ръка, другата празна, Тори отвори вратата и изскочи към неестествената нощна светлина.
В първия момент залитна, но след това се спусна в полето край пътя и със свободната си ръка отметна шубрака, за да предпази очилата за нощно виждане.
Колата избръмча надолу по пътя.
Полуприкрит в гъсталака, Тори застина неподвижно. Татко и чичо Хоузи го бяха научили, че това е най-добрият начин за засада при лова на сърни. И двамата настояваха, че е по-добре да заемаш позиция на земята, въпреки че сърните едва ли ще вдигнат поглед нагоре към някое дърво.
Но и заемането на позиция на земята си имаше предимства, стига да успееш внимателно да заличиш миризмите от тялото и дрехите си, стига вятърът да духа в благоприятна посока, стига да успееш да стоиш неподвижно.
Тори умееше да стои неподвижно, и сега така направи, въпреки че от студения вятър по лицето му щяха да потекат сълзи, ако не бяха очилата за нощно виждане.
Долавяше ударите на сърцето си и започна да ги отброява. Ако имаше някой на стража зад дърветата, може и да е забелязал нещо, но може и да не е забелязал.
Имаше нещо нередно в него, помисли си Тори. Би трябвало да тръпне от безпокойство заради това, което може да се бе случило на мама и Маги, направо да трепери от страх, но нищо подобно не се бе случило. Сякаш всичко, на което татко и чичо Хоузи го бяха научили, е било предназначено за този момент и той единствено трябваше да повтори заучените стъпки.
На светлината на очилата за нощно виждане непавираният път искреше с почти болезнена белота, леко затъмнен, но въпреки това ясно доловим на местата, където дърветата хвърляха сянка и закриваха лунната светлина. Но светъл или тъмен, пътят бе пуст, а…