Затича по пътя и отби по пътеката, като се движеше възможно най-бързо и тихо.
Ръмжене и гласове се носеха откъм завоя пред него. Тори забави крачка и внимателно се огледа за нови стражи. Ето, това беше неудобното на очилата за нощно виждане. Сега наистина улавяше всичко около себе си по-добре от всяко животно, но зрителното му поле бе ограничено. На работната си маса у дома татко имаше бинокъл „Старлайт“ и тежък съветски прибор за нощно виждане, който си бе купил и който Тори би предпочел в този момент вместо очилата, които носеше.
Някаква прекалено ярка светлина изригна сред листака пред него и разпиля искрящите си лъчи сред гората. След всяка бавна крачка Тори се оглеждаше, после пак пристъпваше, без да отмества пръст от спусъка на пушката.
Промъкна се на тъмна поляна и се отпусна първо на едното коляно, след това по корем и се запромъква по студената пръст, докато не стигна дънера на един огромен дъб.
Бавно и много внимателно, той подаде глава иззад дървото, докато можеше да вижда всичко пред себе си на сечището.
Бронкото бе паркирано, моторът — изключен, въпреки че фаровете бяха пуснати и насочени право срещу малка купчинка камъни.
Нямаше никой.
Татко е бил тук. И двете чанти бяха разкъсани, съдържанието им бе пръснато из сечището, сякаш преровени набързо и небрежно, но от него нямаше и следа, нито пък от мама и Маги.
Нито пък от Чедата.
Овален отсек пред камъните бе наситеночерен, дори и на светлината на фаровете и през очилата, но освен това петно, на сечището нямаше нищо необичайно.
Всички бяха изчезнали, а той бе прекалено далече в тъмното, за да забележи дали има стъпки и да се опита да тръгне по следите.
Тори вдигна очилата на челото си.
Дори и без тях, само на светлината на фаровете, овалното черно петно не променяше цвета си. А сечището си оставаше пусто.
Тори зачака. Не можеше да направи кой знае какво, а това, което му идваше наум, бе направо безсмислено, но не му оставаше нищо друго. Можеше или да се разкрещи, докато обикаля наоколо без посока, или да изчака.
Ако някой дебнеше да се появи, сигурно вече го бяха видели, но в противен случай… тогава най-доброто бе да остане неподвижен.
Застина на място и зачака.
Това бе най-трудният момент в лова, и най-важният урок. Когато бе на четиринайсет, му се струваше невъзможно, а чичо Хоузи се закле, че никога повече няма да води Тори в гората, ако продължава да шава и да се върти.
И затова чичо Хоузи, както обикновено, превърна всичко в игра, в която уж отиваха на разходка в гората, и при командата „Не мърдай!“ Тори застиваше, а при добро изпълнение после го чакаше някаква награда: или нова тока за колана, или нови сребърни копчета за любимата му риза, или нов разказ за Аезир и Ванир, а по-късно — монтиране на нов карбуратор на колата.
А което беше най-важното, чичо Хоузи го възнаграждаваше с усмивка. Това бе нещо изключително.
Докато Тори изчакваше напълно неподвижен, без дори да смее да диша дълбоко, се надяваше чичо Хоузи и в този момент да се усмихва вкъщи. Нито трепваше, нито помръдваше. Беше, както чичо Хоузи твърдеше, че е вярно за важните неща: и простичко, и трудно. Тайната, за да не мърдаш, бе изобщо да не мърдаш.
Започна да брои ударите на сърцето си, докато стигна до хиляда и започна отново. Луната бавно се издигаше и сенките се изместваха.
Това бе другото, което бе научил, докато дебнеха сърните: че гората никога не е напълно притихнала.
Някъде в далечината, по някоя самотна кола профучаваше, но нито една не бе завила по прашния черен път. Щеше да долови разликата веднага. Смътна далечна смрад на скункс се носеше из въздуха, но сигурно идваше поне от километър и повече. На Тори тази далечна миризма всъщност не му беше неприятна.
Над главата му, тихо драскане по съседно дърво му показа, че една катерица е тръгнала на нощен поход, но наоколо не долови звуците на други животни.
Опита се да прецени къде са другите и как са. Чичо Хоузи му бе разказвал, че светът е прорязан от изкусно построени Скрити Проходи, но това може и да бяха само детски приказки, въпреки че…
Беше чакал поне половин час, когато най-сетне се изправи на крака. Беше сам.