Но ето че краят бе прерязан, сякаш с едно безпроблемно замахване на острие. Тори се опита да освети горната част на дупката с фенера, но тъмнината го обгръщаше отвсякъде, а над него сякаш бе изникнала скала.
Замисли се дали да не извика на Дейви, но се отказа. В тунелите се разнасяше удивително мощно ехо.
Е, нямаше смисъл да чака тук, не и след като тунелът щеше да го отведе някъде. Ако се налагаше, щеше да се опита да се изкачи по вдлъбнатините и стъпките, но не бързаше, вече нямаше защо.
Изтегли сабята, почувства се по-добре и закрачи бавно по тунела.
Формата му наподобяваше на яйце, обърнато с широката част надолу, ако човек си го представи разрязано. Можеше да докосне тавана там, където бе аркообразно извит най-отгоре. Подът бе леко заоблен и затова трябваше да върви в самата среда. Стените бяха каменни, грубо издялани, въпреки че никъде не личаха следи от инструменти. Протегна пръст. Усети топлина, но не много силна.
По-напред, тунелът завиваше наляво в нещо като арка, която отначало бе гладка, но стана доста по-неравна, докато вървеше напред. Следваха серия остри завои, а всеки отрязък от тунела бе не по-дълъг от три метра. На всеки завой стените бяха оформени в груби арки малко над главата му.
Цяла една вечност, по-късно нямаше представа колко точно, не долавяше никакъв друг звук, освен тихото съскане на фенера „Коулмън“ и приглушените удари на сърцето си.
Постепенно усети много лек хладен повей в лицето си, въпреки че не можеше да си представи откъде може да идва. Тунелът все пак бе задънен там, откъдето Тори се бе спуснал. Да не би това да означаваше, че отново се е отворил? Или нещо друго?
Забърза, с надеждата да намали разстоянието между себе си и нещото, което би могло да го преследва, като следваше завоите под арките.
Най-сетне една от арките пред него разкри познатата чернота. Тори спря за миг и му се стори, че долавя някакво съскане в далечината, въпреки че това сигурно бе фенерът. Отстъпи няколко крачки назад, внимателно остави фенера на земята, отстъпи още и спря под самата арка, за да се ослуша.
Да, някъде отдалече идваше съскане, може би подобно на звука от течаща вода. Когато надникна зад ъгъла, не видя никаква светлина пред себе си, само сивотата на пътеката, осветена от фенера, която като че продължаваше до безкрайността.
Отново вдигна фенера и потегли напред.
За момент му се зави свят и за малко не падна.
Каменната пътека напред бе оградена от нищото, освен на местата, където плоската каменна стена зад Тори се извисяваше нагоре много по-високо, отколкото достигаше светлината на фенера. Бавно и внимателно, той надникна в бездната и не успя да види нищо друго, освен сивите скали някъде в ниското. Пътеката, издялана грубо в камъка, също както и подът на тунела, изглежда нямаше страни. Тя просто свършваше. Тори бодна с върха на сабята, но откри, че зад мрака не се крие абсолютно нищо.
Все още долавяше звука на течаща вода, но по никакъв начин не можеше да определи дали идва някъде отгоре, или пък отдолу, или отпред. Единственото, в което можеше да бъде сигурен, бе, че не е зад него.
Пътеката, прокарана във въздуха, се простираше напред в тъмата и на него не му оставаше нищо друго, освен да я следва.
Скалата зад него скоро изчезна, погълната от мрака. Започна да си брои стъпките и стигна до шестстотин седемдесет и осем, когато забеляза, че чернотата се стопява и се превръща в сивота, която с приближаването се оказа нова скала.
Осемстотин и три и видя арка — доколкото можеше да прецени — същата като тези зад него.
Спря да брои, но след още сто забързани крачки я достигна, премина я и се озова в малка стая, където кръгли очи грееха към него в тъмнината. Преди да успее дори да си помисли да помръдне или да направи нещо, някой изтръгна и сабята, и фенера от омекналите му пръсти и груби силни ръце го сграбчиха над лактите и за раменете.
Съпротивляваше се, въпреки че съзнаваше колко е безсмислено, докато най-огромният вълк, който някога бе виждал, с поне деветдесетсантиметрови рамене, се показа от мрака и се изправи пред него. В някой друг момент би му се възхитил като на едно великолепно животно, с гъста грива в черно, сиво и бяло, но това наистина трябваше да остане за някой друг път. Въпреки това не можеше да откъсне очи, когато звярът се отпусна, сякаш седна на задните си лапи и вдигна предните.
И се преобрази.
Дългата муцуна се промени, някои от космите преминаха в плътта му, други измениха дължината си, а предните лапи се издължиха в дълги пръсти, по краищата, на които имаше жълти, но заострени нокти. Гърдите на мъжа, набраздени тук-там от белези, бяха покрити с гъсти черни косми.