Тънките устни на Чедото се извиха в победоносна усмивка, но очите му задържаха погледа на Тори и го накараха да се почувства като мишка, прикована от очите на змия.
— Поздравявам те, Ториан син на Ториан — изрече Чедото с груб нисък глас. — Приятелите ти те очакват и отпред, и отгоре.
Глава 6
Тир на Ног
По-късно Иън никога не успя да определи колко дълго са вървели през тъмния тунел, тъй като пътят им се осветяваше единствено от необяснимо как появилата се съпътстваща всяка тяхна крачка светлина, която не само че не хвърляше сенки, но и се движеше с тях. Сигурно на десетина крачки преди него, а сигурно на толкова и назад, тъмната скала се стопяваше в мрака. Все едно че крачеше по бягащата пътека във фитнеса, и му се струваше, че изтласква с всяка стъпка тунела все по-назад и по-назад, а в действителност не бе напреднал и на сантиметър, независимо от положените усилия.
Нямаше представа, къде отиват и колко далече са стигнали. След известно време му хрумна, че е трябвало да брои крачките, за да добие бегла представа, какво разстояние са изминали.
Всъщност какъв смисъл имаше? Тунелът изглежда се простираше чак до безкрайността и напред, и назад.
Хоузи поддържаше равномерно темпо, по тъмното му лице бе плъзнала решителна усмивка, но отказваше да отговаря на въпросите на Иън, да реагира на думите му и единствено поставяше дълъг пръст пред тънките си устни и клатеше глава, когато младежът се опитваше да го заговори.
Иън не разбираше защо е нужно да пазят тишина, но сигурно тъкмо това бе смисълът.
Иън нямаше представа, че в Северна Дакота има мини, въпреки че бе много умно от страна на Хоузи и Торсен да си построят къща точно над миньорски тунел.
Не, това нямаше никакъв смисъл. Той се опитваше да намери разумно обяснение за една ситуация, която граничеше с абсурда. Никъде не съществуваха тунели в мини, които са със задънен край, който може да ти отреже пръста също като космите на четка. Никой никъде не влизаше в тунел, за да преследва банда, или може би група, или орда, може би стадо, а дали не е глутница? Точно така, глутница. Никой не се набутваше в тунел, за да проследи глутница вълци. А и в тази мина имаше някаква мътна светлина, която се движеше над тях.
Опита се да не мисли. Стисна ефеса на меча, закачен на кръста, и се почувства как го обзе спокойствие. Беше толкова лесно да не мислиш. Също както когато му извадиха апандисита и когато го изпратиха в стаята му с опаковка демерол и вистарил, за да си има компания. Тогава Тори му помогна да слязат в телевизионната зала и го настани пред самия телевизор. Тогава времето бе променило същността си. Вече не представляваше линейна величина, съществуваше за самия миг. Седеше в мекото тапицирано кресло, където винаги бе седял и където винаги щеше да седи и това винаги бе само едно мигновение.
Много по-лесно е да се носиш по течението на живота, отколкото да мислиш за него, много по-лесно, отколкото да си седиш в мекото кресло, отколкото да крачиш все напред, сякаш можеш да пристъпваш неуморно до безкрай, без да изпитваш нито глад, нито жажда.
С необяснимо учудване разбра, че тунелът започва плавно да се изкачва, че са вървели нагоре известно време, въпреки че само усетът му за равновесие издаде този факт. Глезените му не протестираха, както обикновено ставаше след дълго изкачване, а и не чувстваше обща умора, въпреки че Хоузи не намали крачка нито за миг.
Най-сетне, малко по-напред, тунелът свършваше. Изкриви се в завой под ъгъл, по-голям от деветдесет градуса право нагоре, и на около три метра над главата на Иън бе запушен от скали.
Вдлъбнатини и стъпки бяха издялани в твърдите каменни стени. Иън се заизкачва след Хоузи и се смръщи, когато отгоре нахлу ярка слънчева светлина.
Беше сам в отсека към повърхността. Иън бързо се изтегли и изскочи на светлата зеленина.
Някъде нагоре по хълма, назъбеният сив връх на планината бе обвит в сняг, който поне от разстояние му се стори, че е чисто бял. Но тук, в подножието, или може би по средата на склона, Иън не успя да прецени, ливадата бе оградена от високи борове, с надвиснало над нея небе в много по-тъмносин цвят, отколкото Иън някога бе виждал. Под обедното слънце колко дълго бяха вървели? Меката трева се издигаше чак до коляното, зелената шир бе изпъстрена с диви цветя в тъмночервено и бледо, почти прозрачно жълто. Вятърът разнесе до Иън мириса на гнил хумус, смесен с лек цветен аромат и мекия привкус на ожарени от слънцето треви.