— И какво ще правим сега?
— Сега ли? — попита Хоузи. — Сега нещата са прости, ще вървим напред. А след това ще продължим. Ако стигнем до Брода Харбард достатъчно бързо, може и да успеем да пресрещнем приятелите ти, ако ли не, сигурно ще разберем нещо за тях. — Той отново вдигна поглед към небето. — Съмнявам се, че ще успеят да запазят залавянето им в тайна, както и къде ги водят, от… всички. Затова, да вървим!
Иън кимна.
— Става. — Хвърли поглед към камъка и се усмихна.
Хоузи също се усмихна.
— Радвам се, че нещо успя да те развесели. Чудя се какво ли е то.
— Щеше ми се да успеем да вземем този камък с нас. Следващия път, когато Маги ме попита изпод кой камък съм изпълзял, щях да й го покажа.
Глава 7
В дома на Огнения Херцог
Ако трябваше да признае истината, въпреки че бе твърдо решен да стори всичко по силите си, за да не го допусне, Джамед дел Бруно предпочиташе да донася на Огнения Херцог лошите новини, а не добрите.
Не че харесваше Негово Топлейшество, всъщност не го понасяше, а освен това намираше титлата „Негово Топлейшество“ за обиден оксиморон. Истината бе, че Огненият Херцог винаги следеше много по-стриктно задълженията на подчинените си, когато имаше проблем, отколкото във всеки друг случай. Негово Топлейшество, както Джамед дел Бруно отдавна бе забелязал, се оказа жесток човек, който предпочиташе да се вживява в ролята на Херцог на Пламенния Род, отколкото да си изпълнява задълженията, а и се вживяваше с изумително съвършенство, когато някой новоизникнал проблем му напомняше за задълженията.
Докато слизаше по широките стъпала на амфитеатъра към покоите на Негово Топлейшество, със сребърен поднос с две високи чаши, пълни с кървавочервено тенемидийско вино и известието, което току-що му бе предадено, Джамед дел Бруно се замоли новините за господаря му да са наистина лоши, въпреки че, както обикновено, внимаваше изключително много по гладкото му лице да не се появи никакво издайническо изражение, също както не бе споменал и дума, когато не лорд Сенсевер, а Обожаемата Евърли се появи, за да обяви Негова Непоколебимост победител в дуела. От страна на Негова Непоколебимост, това бе едва загатната обида, с което намекваше, че спорът е бил единствено заради пари, не е бил въпрос на чест, нещо, което според Негова Непоколебимост трябваше да се разрешава от жените, а не от благородниците.
Той се отправи надолу през местата, определени за средната класа, където някакъв як фермер, когото само едно поколение делеше от възможността да се издигне в скотовъдец, провеждаше оживен спор с някакъв захапал цигара. Жените им, облечени в най-изящните си одежди, наблюдаваха благородниците, настанени по-долу.
Възмутен, от креслото, което едва успяваше да побере внушителното му туловище, дебелият херцог се бе настанил до самия парапет, надвесен над арената за дуели, огромното му шкембе частично бе прикрито от пелерината, която го обгръщаше от шията чак до глезените. От дясната му страна бе застанала Обожаемата Евърли и надигаше към пухкавите си устни чаша вино с цвят на узряло жито, така че семплият пръстен от оникс на безименния й пръст, разкриващ принадлежността й към Каменния Род, да се вижда ясно. Златистата й коса бе вдигната в сложен ингарийски кок, толкова удивително повторение на бродериите по бюстието и краищата на дългите ръкави, че Джамед дел Бруно се зачуди дали черната копринена рокля не е извезана със собствената й коса. Това би била съвършена проява на каприз от страна на някоя девойка, каза си той, но бе напълно неподходящо за жена на нейната възраст.
Всъщност на каква възраст беше тя? Кожата й бе гладка и прасковено мека като на младо момиче, в ъгълчетата на сините й очи, както и около устата, нямаше и следа от бръчки, но нещо в начина, по който говореше, издаваше по-напредналата й възраст. Разбира се, оставаше и възможността сред дедите й да е имало някой от Вековните Народи, тъй като при тях възрастта никога не личеше.
— Ах, Ваше Топлейшество, виждам, че напитката ви е вече тук — каза тя с глас, половин октава по-нисък и по-музикален, отколкото бе очаквал Джамед дел Бруно. — Може би дори ви очакват и новини.
Изражението по лицето на Негово Топлейшество можеше да бъде прието за усмивка, но всъщност не бе усмивка.
— А може и да не са добри — отвърна той и пое и двете чаши от подноса, любезно предлагайки едната на Обожаемата Евърли. Тя остави вече празната си чаша в подноса на Джамед дел Бруно, докато се чудеше коя от двете предложени да приеме, сякаш имаше някакво значение, а не че това бе установена традиция след Отравянето на Орфи.