Щеше да настъпи часът да се изправи срещу Чедото, обеща си Тори. Сега моментът не бе подходящ. Нямаше представа, какво е положението, не знаеше къде са мама и татко и Маги, а и не можеше да е сигурен, че Чедото блъфира.
Тори седна.
Тази… това леговище, поне Тори реши, че е леговище, бе издълбано от едната страна на хълма. Тунелът към него минаваше по полегат склон, след това се вървеше по равно и чак тогава следваше спускане. Навсякъде бяха поставени подпорни греди, посивели от креозот и годините, придобили лъскавина и гладкост с отлитането на времето. Това съвсем не беше древната конструкция, която би предположил, че глутница от Вълчи Чеда биха създали.
— Добро момче — каза водачът. — Наричам се Херолф — каза той. — А тебе те наричат Ториан, също като баща ти.
Име, чин и сериен номер нямаше да му свършат работа тук.
— Ториан — каза той. — Можеш да ме наричаш Ториан.
Чедото кимна.
— Отлично. Искаше ми се малко да си поприказвам с теб насаме, да ти обясня как стоят нещата, за да можем да се разберем. Мислех си да ви окова двамата с баща ти, но който е успял да избяга от някое от Градищата, да пренесе един Старей, който е бил… окован във вериги, които се предполага, че са в състояние да задържат в плен всяко живо същество, при това завинаги, ами, то според мен такъв човек скоро ще успее да преодолее всяко физическо ограничение, което му бъде наложено.
— Ето, тук започва ролята на майка ти и жена ти, а също и твоята. — За момент той наклони глава на една страна. — Ако един от двама ви си позволи да не се държи подобаващо, или пък ако някой от вас се опита да избяга, ще се наложи да хвърля едната от жените в някое от леговищата при разгонена вълчица и ще я оставя там, за да се позабавляват зяпачите… а мога да те уверя, че те ще се забавляват с нея дълго след като престане да диша. Ако пък оцелее, ще й изтръгна гръкляна. Ясно ли ти е?
Тори кимна.
— Ясно ми е.
Другите трима го очакваха в малка килия на самия край на тесния тунел, обезопасена от кръгла дървена врата, покрита с кръстосани метални пръчки. Решетката от ковано желязо, на която бе закачена вратата, бе вградена в стените на тунела. Изглеждаше много странно, също като дъбова херметически запечатана камера.
Когато приближиха, Чедото, застанал на пост, плъзна някакъв метален лост навътре в стената на тунела чак до един почти незабележим ограничител, за да може вратата да се завърти на централната си ос.
Тясната килия бе добре осветена от техния фенер „Коулмън“, който просъскваше тихичко, провиснал на една от десетките метални куки на тавана, вероятно поне на метър над главите им. Зад тях се виждаше входът към друго помещение, а Тори бе убеден, че това не е лесният път за навън, ако въобще отворът водеше навън.
Някой блъсна Тори грубо вътре и вратата се затвори зад гърба му.
— Тори — каза мама и се надигна от мястото, където бе коленичила до татко. — Благодаря на бога, че си добре.
Маги, облечена в изпокъсаната, вече много мърлява, памучна нощница с надпис „Някой е ходил в Пуерто Рико и единственият ми подарък оттам е тази скапана тениска“, се бе облегнала на стената, а очите й минаха през него, сякаш изобщо не го видя.
Изглеждаше добре, макар и в този твърде неугледен вид. Същото се отнасяше и за мама, в широката пижама, още по-мръсна и по-смачкана от дрехата на Маги. Единствено татко лежеше на една страна върху някакво одеяло, лицето му бе покрито с множество синини, лявата му ръка — превързана и вдигната към врата.
Той погледна Тори с единственото си отворено око и се ухили, при което младежът видя, че му липсва единият от кучешките зъби.
— Радвам се, че си добре, Тори — каза той.
Изглежда, татко не бе тръгнал доброволно с Чедата. Поне им се бе противопоставил, каза си Тори и се презря за собственото си покорство. Но какъв беше смисълът във всичко това? Нали бяха попаднали в същата какофония.
Коленичи до Маги. Какво да й каже? Беше я поканил у тях, за да прекарат една приятна седмица, защото не обичаше да спи сам, защото рядко му се удаваше възможност да се изфука с мама, татко и чичо Хоузи, защото винаги се бе гордял с тях тримата.
Да, ама не. Нищо не се получи. Тук ставаше нещо от приказките, които му бе разказвал чичо Хоузи, за които се бе чудил, макар и дълбоко в себе си, дали няма нещо истинско, нещо, което да се протегне и да го докосне, въпреки че никога…