Тя сигурно го мрази заради случилото се, а той не можеше да й се сърди.
— Маги, аз…
Горната й устна се изкриви.
— Млъквай! — каза високо тя, а гласът й бе едва сдържан вик. — Само ме остави намира.
— Маги… — Той протегна ръка към нея и се стресна, когато тя сграбчи предната част на ризата му, изтегли го на крака, приближи го към себе си и засъска нещо в ухото му.
Думите й бяха едва доловим шепот.
— И за двама ни е по-безопасно, ако се преструваш, че не даваш и пет пари за мен, както и аз за теб. Затова ще те ненавиждам, че ме набута в тази гадост, и след като се опиташ да си ме върнеш и не успееш, ще покажеш колко силно ме мразиш. — Докато говореше, ръката й го държеше здраво.
Той отвори уста и веднага я затвори, притисна я към себе си и постави устни до ухото й.
— Извини ме, че те…
Усети топлите й пръсти върху устата си. Тя поклати глава и отново приближи устни до ухото му.
— Татко ми би поклатил глава и би казал: „Възпитал съм те по-добре от това!“ ако започнех да пищя и да обвинявам жертвата: — Тя се притисна към него за миг и след това лекичко го отблъсна.
Той чу променения й глас.
— Копеле, гадно, как може да ми навлечеш такива неприятности на главата? Как може и за момент да допуснеш да ми се стоварят такива беди?
Очите й казваха, че всичко ще бъде наред.
Тори изгуби съвсем напразно цял един час, дали не бяха два, докато оглеждаше всеки сантиметър от килията и съседната стая. И в двете помещения, точно в ъгъла, където се срещаха стената и таванът, имаше по една тръба, през която нахлуваше свеж въздух. Тръбите бяха каменни и толкова тесни, че само някой плъх можеше да се промъкне през тях, а пък той трябваше да прегризе решетката, която бе монтирана на самия край.
Само дето той не беше плъх. Тори реши, че в това помещение сигурно съхраняват месо и заради това на вратата има решетки, а и сигурно я заключват отвън по някакъв начин, така че помещението да е здраво запечатано, за да не могат да се промъкнат плъхове и да изядат храната на Чедата.
Искаше му се да обсъди изводите си с другите, но всички бяха стигнали до единодушно съгласие разговорите да се сведат до минимум. Щом Маги, мама и татко бяха убедени, че могат да ги подслушват, значи имаха основание, а и нямаше смисъл да се опитват да измислят план за бягство, който вълците ще разберат веднага.
В момента мечтаеше да му попадне една свръхмощна автоматична карабина поне с десет пълнителя.
Само че такава нямаше, а и той не разполагаше с много. Чедата го бяха претърсили и въпреки че не взеха портфейла и ключовете му, взеха камата и всичко друго, което бе натъпкал в джобовете. Чичо Хоузи винаги носеше сгъваем нож с две остриета, внимателно увит в намаслена хартия, скрит в портфейла, да не би някой път да му се наложи да заостри нещо с него, но Тори така и не възприе навика му.
Значи разполагаше с фенер марка „Коулмън“ и незначителен резерв от керосин. С това можеше да направи един коктейл Молотов, който едва ли щеше да им е от кой знае каква помощ при гадните вълчи Чеда.
Значи налагаше се да чака. Правилното и разумното бе да се свие на две върху одеялото и да се опита да поспи, също като татко и мама, въпреки че мама само се преструваше на заспала, докато Маги седеше отпусната върху своите одеяла.
Отвън се чу как нещо дървено се удари във вратата.
— Отдръпнете се от вратата — каза нечий груб глас на берсмолски.
Вратата се завъртя на централната си ос и в двете половини застанаха едри космати Чеда и някакъв дребен набит грозен тип с ботуши, който, изглежда, се бе омотал в нещо между туника и саронг от зебло. Лицето му бе като на пришелец от космоса под грижливо зализаната назад права черна коса и внимателно пригладената брада. Челото му бе неестествено малко, а сводовете над очите — прекалено изпъкнали.
Дребосъкът крепеше с две ръце поднос, отрупан с малко поувехнали ябълки и моркови около незапушена глинена бутилка, в която се побираха поне четири литра и половина течност. Той постави подноса на твърдия под и под бдителните очи на Чедата, които, изглежда, го пазеха, се изниза, без да каже и думичка.
Вратата се плъзна зад тях.
Татко се намръщи и се изправи с усилие.
— Не допусках, че отново ще видя някой от вестрите — каза той.