— Та… той Тори показал на Дейви къде излиза тунелът, въпреки че Дейви разправя как същият тунел се стопил пред очите му.
— Той е отбелязал там, където е изчезнал, и ние двамата смятаме да вардим при този тунел, точно както вълк дебне катерица, само че ние ще дебнем вълци. — Той измъкна от джоба си пачка банкноти, стегнати с ластик. — Дейви ги е събрал там. Затова ви ги предавам на вас.
— Всичко това е чудесно, Арни. Но само заради това ли дойде? — Док Шърв поклати глава, сякаш искаше да добави: Много се съмнявам.
Арни се намръщи.
— Не съм казал, че това е всичко. Само двамата няма да сме достатъчни. Трябват ни поне още двама, а според мен трябва да има най-малко още шестима, щото по двойки ще е най-добре. Аз мога да взема Орфи и да поемем смяната от полунощ до осем. Вече не мога много да спя нощем. — Очите му се замъглиха и за момент станаха отнесени, но той бързо се овладя. — Ще трябва и партньор за Дейви, а ми се ще да има още две двойки — нареждаше той, а гласът му бе станал много по-звучен и младежки от обикновено. — Уредете този въпрос.
След толкова много години — дори Джеф не можеше да каже от колко време се провеждат тези неофициални събрания — не беше необходимо да се провежда гласуване. От въздишката на Мини и кимването на Док, от начина, по който Дейв Опегорд се отпускаше назад и кръстосваше ръце на гърдите си, а Бйерке и Орстед цъкаха с език, ставаше ясно, че всички са единодушни.
Док Шърв заговори от името на всички, което си бе нещо обичайно.
— Искаш две двойки патрули, поне две, които да се явят да ти докладват утре в осем сутринта. С пушки ли?
Арни поклати глава.
— Не. Без пушки. Имаме гарандите на Торсен, а пък аз ще взема оръжието на Орфи. Ще ги използваме тях, ако се наложи. Ще тръгнат приказки… не ми се ще децата да започнат да обикалят и денем, и нощем.
Боб Орстед изръмжа.
— Няма да има никакъв проблем за някой и друг ден. Само че, мътните го взели, ами ако се проточи седмици наред и нищо не се случи? Достатъчно неприятности си навлякохме, докато уредим патрул да регулира пресичането на Мейн стрийт, и то само в учебни дни. Трудно ще го организираме, особено пък с по двама за всяка смяна.
— Помисли малко, Боб — заговори Джеф. — Сдобили сме се с дупка, от която изникват върколаци, в която изчезват познатите ни… а ти искаш да я оставим просто така без охрана!
— Е, като представяш така нещата, май не ми се ще особено много.
Джеф се намръщи.
— Можем и да прокараме път през гората и да повикаме циментовоз, за да запълним проклетото нещо, но… не бива да забравяме, че все още се надяваме съседите ни да изпълзят от нея… а и ти готов ли си да се обзаложиш, че като изсипем цимента, това ще спре върколаците?
— Що да не ги спре?
— Ами да — намеси се Арни. — Вие не видяхте как прострелях не два, ами три със сачми за сърни, а мръсниците само се поотърсиха и скочиха. Искам непрекъсната охрана до дупката.
— Дадено — кимна Док Шърв. — Охрана ще има. Мътните го взели, ако трябва, и аз ще поема една от смените.
— На всяка цена. — Бавно и мъчително, Арни се надигна. — Ще ида да пийна кафенце с Бетси и ще ви оставя да обсъдите нещата.
— Върколаци, демони, магия. — Боб Орстед поклати глава. — Ако само двама от вас се кълняха в тази работа, щях веднага да повикам психиатър, а не да правя събрание. — Той изви очи към вратата, която сам бе затворил, след като Арни излезе.
— Ами… — започна Док Шърв, стиснал лулата си със зъби. — То, ако имаш някакви съмнения, можем да помолим Джеф да изрови труповете, дето ги закопахме. — Той изпусна няколко валма дим, дръпна дълбоко от лулата и отново изпусна дима. — Според мен на тази женска не й бяха поникнали косми по дланите току-така. — Док наклони глава на една страна. — Искаше ми се да направя някоя и друга снимка, ама…
— Абе, аз само казах ако. — Боб Орстед сви рамене и подмина въпроса. Той се гордееше с това, че е един наистина флегматичен норвежец, въпреки че родът Орстед живееха в Хардуд поне от четири поколения и нямаше сведения на някой от тях кракът му да е стъпвал в прародината.
— Как вървят работите, Джеф? — попита преподобният Опегорд, или просто Джеф. Свещеникът бе на седемдесет и няколко, но тътнещият му баритон не се бе променил. Джеф не само че го помнеше от детските си години, но бе чувал баща си да казва, че и той помни същия този глас още от своето детство. Трудно беше да мислиш за него като за Дейв, въпреки че старецът сам настояваше да го наричат така, след като свалеше свещеническите одежди и нахлузваше плетения пуловер. С дълги ръце и едри гърди, той приличаше повече на моряк, но Джеф неизменно си го представяше застанал на амвона.