С мощно ръмжене изчадието отхвърли Хоузи на една страна, сякаш мъжът бе парцалена кукла, и се извърна към Иън.
Не му оставаше друга възможност. Трябваше да избяга с надеждата, че тича по-бързо от нещото, че Хоузи не е лошо ранен, че…
Той се сниши с протегната напред ръка и в последния момент осъзна, че рефлексите му на фехтовчик са го предали, че едва ще успее да докосне гърдите на звяра с върха на сабята, че вместо да го наръга, му дава възможност да спре и да избие с един-единствен замах на яките ръце сабята от дланта му, след което щеше да му се нахвърли.
Само че мускулите и нервите следваха обичайните си рефлекси и когато върхът на меча раздра гърдите на създанието, облаци дим изригнаха на мястото на драскотината, сякаш някой бе пробил огромен балон, пълен с дим.
Звярът зарева и вдигна ръка над меча, готов да го перне настрани, но Иън вече се бе отдръпнал и успя да изпълни великолепно нападение, сякаш се намираше на истински турнир, като заби острието в долната част на стомаха на изрода и отново бе възнаграден с изригване на дим.
Този път на нещото му дойде много. То притисна яките си ръце към стомаха и отскочи към гъстите храсти, няколко метра встрани.
Топуркането му се стопи в далечината.
Хоузи бе успял да се надигне върху раницата, притиснал здраво едната си ръка върху тъмно петно, плъзнало от лявата страна на талията. Панталоните му бяха покрити с кръв, разкъсани на няколко места, по лицето му също имаше драскотини, както и по оголените гърди.
Иън коленичи до него и се опита да развърже раницата.
— Имаш ли аптечка тук?
— Няма време — каза Хоузи. — Драскотините не са проблем. Те ще ме поболят, но не са опасни. Опасна е отровата, слюнката му е отровна и винаги добре си облизва лапите, преди да нападне жертвата.
Значи Хоузи знаеше повече, отколкото Иън.
— Какво беше това?
— Уихт, май е най-подходящото име, а може и бергениз. Да, бергениз. Имаше ги навсякъде из планините във Вандескард, но бях разбрал, че последното от тях отдавна е умряло, поне тук. — Процеждащата се от ъгъла на устата му слюнка бе червена.
Пръстите на Хоузи се свиха върху раната на бедрото.
— Ах как гори, гори.
— Какво да направя? — попита отчаяно Иън.
— Фериботът на Харбард — жената на Харбард е лечителка, а и той притежава някакви умения. — Хоузи се опита да се надигне, но коленете му се разтрепериха и се подгънаха. Иън подхвана едната му ръка и я прехвърли през рамото си, за да успее да го изправи на крака.
— Ще вървя, докато мога — каза Хоузи. — Може да успея доста да повървя.
След тези думи очите му се подбелиха и той се срина отпуснат и безжизнен върху скалите. Единствено слабият пулс в основата на гърлото му и тънката струя процеждаща се кръв на бедрото показваха, че е още жив.
Иън коленичи до него. Първо трябваше да му превърже раните.
Иън се опита да напредва по най-елементарния начин.
Крачка.
Крачка.
Крачка.
Крачка.
Крачка.
Крачка.
Крачка.
Крачка.
Почивка, за да си поеме три пъти дъх.
Младежът спря за момент, без да изпуска дръжките на носилката, която влачеше. Трябваше просто да напредва, без да мисли, за каквото и да е друго, освен за следващите осем крачки и заслужените три вдишвания, когато спреше.
Първо вдишване. Колкото повече се уморяваше, светът сякаш се стесняваше пред погледа му и величествено въздигнатата планина и ширналата се долина отстъпваха на шест крачки непосредствено пред него. Не виждаше нищо, освен тези крачки. Гледаше напред и знаеше, че трябва да продължи и да дърпа.
Изпусна дъха си и пое нова глътка.
Второ вдишване. Колко време вече вървеше? Нямаше дори най-бегла представа. Единственото, което усещаше, бяха изранените му до кръв длани, гърба, сякаш налаган с пръчки, а отпред го очакваха новите крачки.
Изпусна дъха си и пое нова глътка.
Трето вдишване. Не отделяй очи от пътя.
Крачка.
Крачка.
Крачка.
Крачка.