Иън почти не виждаше какво става около него, но направи след Харбард цели пет стъпки, преди да загуби съзнание.
Глава 11
Средните владения
— Я мърдай по-бързо, бе — каза Херолф и се обърна рязко, за да стрелне с поглед четиримата, след което се обърна отново. — Ще пътуваме още четири или пет дни, преди да стигнем края на Владенията, където ще ви предам на Пламенния Род. Затова, ако има как, ми се ще да са четири, не пет.
Тори бе учуден, че никой от четиримата не е в окови или поне вързан, но както казваха хората, на харизан кон зъбите не се гледат. Да не би да бяха забравили? Не, това беше глупаво. Дори можеха да се движат сравнително спокойно в средата на импровизирания кръг. Но пред тях имаше поне шестима от Чедата, а ги следваха два пъти повече.
Не, тук не ставаше въпрос за небрежност. Всеки един от Чедата с лекота щеше да настигне и надбяга и най-добрия от тях. Но ето че тази мисъл даде на Тори една идея. Веднъж чичо Хоузи каза, че хората са най-добрите, най-упоритите бегачи, че един здрав мъж или жена има такива способности в тичането, че може да удари в земята всяко друго животно на планетата.
Тогава ставаше въпрос за лов, за преследване, а дали същото важеше и за преследваните?
„Добре — обмисляше той, — да приемем, че успея да се измъкна, как да стане така, че и другите да са с мен? Дори не беше нужно да са всички. Ако Херолф можеше да разчита единствено на един Ториан дел Ториан, дали щеше да си позволи да му стори нещо?“
Най-вероятно нямаше. А ако Тори беше свободен, може би щеше да успее да направи нещо полезно. Спомни си разказите на чичо Хоузи за вестрите и най-вече за народа на Двалин, и за това, колко важен е за тях гостът. Ако успееше да открие някое от леговищата им… всъщност къде беше казал чичо Хоузи, че са Вестрите? Тори не успя да си спомни. Не го бе разпитвал кой знае колко за географията на митическите страни, от които чичо Хоузи черпеше разказите си, защото не бе очаквал да му се наложи да ги прекоси пеша.
Пътят пред тях се виеше по хълмисти ридове нагоре в планината, извисила се високо над хоризонта, а на запад, малко по-долу, река Гилфи прорязваше като сребриста пътека долината.
Още петнайсет километра ли оставаха? Или петдесет? Трудно му беше да прецени. Но не му се струваше да наближават.
Най-лошото от всичко бе начинът, по който татко се държеше. Сякаш Чедата бяха успели да го пречупят напълно.
Свиваше се всеки път, когато някой от Чедата минеше покрай него, изпружваше ръце, сякаш за да се защити, а поведението му не представляваше заплаха за никого.
Чедата се отнасяха с презрение към това поведение — както водачът, така и вълчицата. Също и Тори, въпреки че не каза и дума, а и какво можеше да каже? Покажи малко достойнство, тате! Дръж се като мъж, не като страхливец!
Но Тори не повярва дори за момент.
Малко пред тях пътят се разклоняваше и едната част отвеждаше към задигната берма и селце на не повече от километър отвъд.
— Херолф? — Тори забърза напред, към мястото, където водачът на Чедата нетърпеливо сновеше сред своите. — Херолф? Мога ли да те попитам нещо?
Огромната глава, покрита със златна козина, прошарена с черно, се извърна към него и се килна на една страна.
Космата вълчица, приела човешки облик, лицето й покрито със светлокафяв мъх, спря да разтрива белега на мястото, където трябваше да се намира лявото й зърно, изръмжа към Херолф, разтвори ръце и пак изръмжа нещо, а той й отвърна по същия начин. Кой знае защо Тори реши, че отговорът е саркастичен.
Тя се обърна към Тори.
— Зависи. Ако само попиташ колко още остава, докато пристигнем, ще ти отхапя два от пръстите. — Усмивката й разкри зъби, които спокойно можеха да свършат тази работа. — Затова, моля те, излъжи го.
Тори поклати глава.
— Става въпрос за обувки. Мама и Маги са с чехли — каза той. — Подметките им са добри, но пред нас има село, доколкото виждам… дали не може да им вземем нормални обувки? Хората не са с толкова дебела кожа на краката като Чедата и затова…
Херолф го прекъсна с ръмжене, а след това изръмжа и към вълчицата.