— Все още си играе с тях и е станал доста добър — засмя се Маги. — И на мен ми е приятно да се запознаем. Аз съм Маги Кристенсен.
— Иън Силвърстайн — обади се Иън от задната седалка. Гласът му бе все още малко странен. — Приятно ми е да се запознаем.
Джеф се ухили, докато се здрависваше с Иън.
— Амиии, то… следващия път просто провесете цигарката през прозореца и я натрошете между пръстите. Ще ви бъде по-лесно. — Изкиска се на пребледнелия Иън, пусна ръката му, изправи се и стисна здраво рамото на Тори. — Цялата пролетна ваканция ли ще си тук, или ще отлетиш на юг?
— Все тук — отвърна Тори. — Миналия път пробвах Орландо.
— Чудесно. Значи ще се видим. Амиии… във „Взрив-о-вкусно“ тази вечер всяко питие е по долар. — Вдигнатата му вежда подсказа на Тори, че това е въпрос, а стиснатите устни разкриха, че въпросът е зададен сериозно.
— Може — отвърна Тори и погледна Иън. Приятелят му сви рамене и кимна, а смръщеното чело на Маги можеше да означава както безразличие, така и несъгласие. — Ще видя какво ще кажат моите хора — добави Тори.
Джеф кимна и стисна силно рамото му.
— Бре да му се не види, приятелю, колко време мина. Радвам се, че се видяхме. Специални поздрави и на майка ти, и на баща ти, и на Хоузи. — Той се обърна и се отправи към патрулната кола и докато Тори запали стария рамблър, Джеф вече бе направил завой и се насочваше в обратната посока.
— Приятен е — каза Маги, когато изхабеният мотор нададе вой, преди колата да благоволи да запали.
Тори хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане и кривна на пътя. Кимна на думите на Маги.
— Да — отвърна с усмивка той. — Не съм много сигурен, че сърните ще подкрепят мнението ти.
— Какво?
— Двамата с баща му, моят баща и чичо ми Хоузи ходят на лов за сърни всяка есен и винаги донасят трофеи. — Това по-скоро се дължеше на преследваческите умения на чичо Хоузи, но сега не му беше времето да се впуска в подробности. Понякога търпението, както се оказваше доста често, служеше не по-зле от следотърсаческите уменията на чичо му. Ловът не научи Тори на търпение, но го научи да изчаква.
— Значи си в състояние да убиеш Бамби? — попита Маги, а иззад шеговития глас прозвуча непозната нотка.
Гражданчета.
— Ходил съм няколко пъти на лов. — Всеки сезон, откакто навърши четиринайсет, с изключение на миналата година, когато се прибра вкъщи болен от грип.
Превит на задната седалка, Иън тихичко се кикотеше.
— Да не би ловът да е нещо смешно? — попита Маги, присвила нацупено устни.
— Не — отвърна Иън, без да спира да се киска. — Не е това. Спряха ни, защото Тори караше бързо, и кой отнесе наказанието? Аз трябваше да изям цигара с трева.
Тори се засмя.
— Няма справедливост, нали?
— Да, животът изобщо не е справедлив. На мен лично никога не ми се е случвало да ме спрат за превишена скорост и да не отнеса някоя глоба.
От уважение към Джеф, Тори закова километража на максималната допустима скорост, а след това погледна Иън в огледалото за обратно виждане.
— Това е, защото ти си гражданче, а тук сме в провинцията. Да се разбираш със съседите, е много по-важно тук, отколкото в града. Сега, ако Джеф ме спипа пиян или пък надрусан, приятелството щеше да отлети през прозореца. Но едно превишаване на скоростта? И то на път, прав, широк и открит като този? Абе, дори и да сгафя нещо, най-много да паднем в канавката, а и никой няма да пострада. Не. Той не иска да се дразним, нито пък да се заяжда с мама, татко или чичо Хоузи, нищо подобно.
Тори се усмихна при тази мисъл, която му се стори толкова забавна, че се разсея и за малко не изпусна отбивката по един прашен път, маркиран единствено от стар бряст в самия край на полето.
— Освен това — продължи той, — в Северна Дакота, след като навършиш двайсет и една, можеш да пиеш, а ако Джеф реши да се придържа към всички формалности, няма да успеем да изясним нещата и до следващата година.
Маги се засмя.
— Значи, както разбирам, няма да се притесняваме, че могат да ни поискат документите за проверка, ако отидем довечера в това „Взрив-о-вкусно“, боже какво ужасно име.
Тори също се усмихна.
— Зависи. Ако има някой непознат, Уле ще предположи, че е от Държавната комисия по алкохола, и тогава задължително ще ни поиска личните карти, при това така, че всички да видят, и то ако сглупим дотолкова, че решим да си поръчаме бира, което, естествено, ние няма да направим. Обаче, ако Орфи Селмо е там и си надига ежеседмичната халба бира, Уле няма да си прави труда да ни иска документи. Направо ще ни сервира тъмно пиво в чаши от кола и ще пъхне по една сламка. Старият Уле е страхотен досадник и ще ме предаде на властите и при най-малкия намек, само дето хич недовижда, а не обича и да носи очила и не е много наблюдателен.