Това напомни на Иън за посещенията му при Зайда Сол. През целия си живот старецът не бе изхвърлил нито един сувенир и полиците у тях бяха отрупани с малки звънчета и миниатюрни кристални фигурки. И тук беше така, дори много по-претрупано, защото повечето от предметите около него приличаха на сувенири.
Имаше и изключение. Непосредствено до дебелата врата, точно над мястото, където би трябвало да се намира напречната греда, беше закачено копие в хоризонтално положение, закрепено с три кукички, оформени като ръце, а точно под него висеше рогов лък и колчан, пълен с дълги стрели. От едната им страна се открояваше меч, подобен на меча на Иън… при тази мисъл ръцете му, ръководени от своя собствена воля, посегнаха към ефеса и го напипаха до леглото, положен върху грубото дюшеме.
Иън спусна крака от леглото, изправи се и в първия момент светът се завъртя около него. Опита се да се задържи прав, както беше само по дънки. Подът му се стори студен под босите ходила, но кой знае как, не го заболяха. Подскочи няколко пъти на един крак, вдигнал високо другия.
От мехурите, които помнеше, нямаше и следа. Нито по стъпалата, нито по дланите. Нямаше и белези, сякаш цялото мъчително слизане по склона на планината не бе нищо повече от един кошмар.
Всичко това щеше да има много повече смисъл, ако бе сънувал кошмар, но не бе свикнал да се буди след кошмарни сънища в непознато дървено бунгало, до леглото му да е оставен меч, не рапира, а окървавен меч.
Истината бе, че се намираше в непознатото дървено бунгало, при това в отлично здраве. Колко ли дълго беше спал? Очевидно седмици, а дали не бяха и месеци? Години?
Опитваше се да измисли какво да прави оттук насетне. Дали да не закопчае меча на кръста си и да се поразходи, да види как стоят нещата. Дали да не извика? Ако все пак реши да извика, какво да каже, а и на какъв език?
Защо да не изкрещи нещо на английски, или на този берсмолски, дето го проговори, както изглежда, без да го учи, или пък да се шмугне някъде на тайно местенце…
Беше невероятно странно.
Тъкмо бе решил да надникне през вратата, когато тя се отвори със замах и влезе някаква жена, нарамила огромен наръч дърва за огъня. Иън се стресна. Вратата се бе отворила сама, а след това се затвори тихо и скри нощната тъмнина отвън.
— Нека да помогна — каза на английски той, но след това премина на берсмолски и повтори казаното, тъй като тя не отговори веднага.
— Не, не, не — отвърна тихо на берсмолски тя. Гласът й бе нисък и много по-безгрижен, отколкото би предположил. — Би трябвало да си почиваш. А аз и сама ще се справя.
Косата й бе дълга и чисто бяла, но права и много лъскава. Падаше свободно по раменете, разделена в средата на път, а бретонът бе подстриган късо. Дългите й крака бяха боси в сандалите. Синята памучна риза й стигаше до коленете, пристегната на тънката й талия с много красиво сребърно коланче, което подчертаваше закръглените гърди, които сигурно щяха да изглеждат прекалено големи, ако не бяха широките рамене.
Напомни му за жена културистка, не за онези с прекалено напомпаните мускули, които приличаха на мъже и почти нямаха гърди, а от типа на Рейчъл Маклиш — закръглена, с чудесно развити мускули, които не скриваха женствеността.
Мускулите, които прозираха под ризата на жената, бяха в отлична форма. Та тя носеше поне двайсет и пет килограма дърва, без да се напряга. Когато се приведе и ги стовари небрежно в сандъчето до печката, единственото напрежение, което пролича бе издуването на плата и Иън се улови, че се надява да се скъса.
Тя се изправи и се извърна, като всяко движение бе сякаш изпълнено от танцьорка, плесна няколко пъти с ръце, за да ги изтупа от прахта и мръсотията.
— Пожелавам ти добро утро — поздрави го на берсмолски тя. — Виждам, че си проспал още една нощ.
— Ами, май… да, така е.
— Но ми се струва, че изцерението ти е успешно. Много се радвам. — Усмивката й го плени.
Иън не успя да определи възрастта й. Белите коси предполагаха напреднала възраст, но съществуваха мъже и жени, които побеляваха преждевременно. Кожата на лицето й бе съвършено гладка, единствено покрай очите, когато се засмееше, се появяваха първите наченки на фини бръчици. От друга страна, тя не притежаваше свежестта на осемнайсетгодишно момиче, все още запазило детската пухкавост. В стойката й личеше самоувереност, грациозност във всяко движение. Заприлича му на Селма Дохърти, пенсионираната учителка по балет, на която преподаваше основите на фехтовката.